Имаме ли право да се чувстваме нещастни?

Днес разговарях с човек в инвалидна количка… Търсеше апартамент в приятен комлекс, но с асансьор. Последният път когато се сблъсках с подобно изискване бе с една доста „закръглена“ англичанка- не и се изкачвало по стълбите и бе придружено от втора молба- за хранителен магазин в близост до сградата.

Несъзнателно направих аналог между двата случая и това ме накара да се замисля- за жената асансьора бе каприз. За мъжа- необходимост. Спомних си и нещо от вчера…

Обядвах в приятен ресторант, близо до морето, и се наслаждавах на слънцето, което ме огряваше на фона на хубави, макар и тъжни, леко позабравени балади. Погледът ми меланхолично се рееше в пространството и тогава я видях… На съседна на нашата маса обядваше жена с физически недъг, описанието на който е по-добре да ви спестя…Настроението ми си отиде на секундата. Единственият въпрос, който възникна в съзнанието ми, бе :“Имам ли право да се чувствам нещастна?“.

Мога да виждам, да чувам, да говоря, да мисля, да вървя.Всъщност, благодаря на Господ, всичките ми приятели и познати могат да се похвалят със същите неща.

И все пак се оплакваме- понякога, защото сме се скарали с родителите си (забравили за тези, които нямат такива!!!), понякога, защото се чувстваме самотни (без да осъзнаваме, че „не можем да накараме някого да ни обича, а можем единствено да се оставим да бъдем обичани“), понякога, защото…

Имаме покрив над главите си. Имаме какво да ядем. Имаме възможността да учим. Имаме шанса да живеем в мирна и (до някаква степен) цивилизована страна.

Може би трябва да си го повтаряме всеки ден…