17 септември

*Снимка от тук.*

Задната дясна гума на форда изскочи от въртенето и колата се застопори в калта без да има възможност да се върне обратно в движението. С изключение на нея и смачканата предница, нямаше други поражения. Двама непознати мъже и помогнаха да излезе от колата.

Първа пристигна линейката, малко след нея и пожарната, последвана от полицейска кола. От стреса и дъжда трепереше. (Повече от стреса.) Прегледаха я набързо, премериха и кръвното, дадоха и одеало и и казаха да чака. Последен дойде паяка, който отнесе колата.

Когато я попитаха как точно бе изгубила контрол над колата, се оправда с мократа настилка и неопитността, въпреки че умееше да кара по-добре от повечето мъже, но това те не го знаеха. Истината бе, че се връщаше от работа- недоспала, преуморена, с главобилие. Краят на летния сезон наближаваше, с него и предела на силите и.

***

Имаше нещо много иронично в цялата история. Цял живот се бе питала какво ли е да се сблъскаш със смъртта, а сега не знаеше как да реагира и чувстваше като на автопилот. Не знаеше знак за какво е тази катастрофа, нито каква промяна трябва да предприеме в живота си. А такива събития винаги са начало на нещо. Като подарен шанс за втори, по-добър живот.

Дадоха и почивен ден, който прекара затворена в апартамента като сянка без глас и тяло. В късния следобед излезе на въздух и пое в посока към близкия мол. По пътя видя някакво квартално магазинче с разни китайски и индийски стоки и влезе да разгледа.

Погледът и бързо се спря върху едни малки дървени кутийки, на всяка от които имаше ръчно изписана дума– надежда, здраве, мечти, любов, приятелство, а като я преплъзнеш, прочиташ останалото от изречението. Има още

“Нощ в Лисабон”, Ерих Мария Ремарк

Една история на любов, която не познава граници и забрани, не задава въпроси, не търси оправдания, не се изгубва в определения… Тиха и мълчалива и така най-истинска. Защото думите са дим.

***
„В любовта винаги питаме прекалено и когато се заемем истински да узнаем отговорите, тя скоро свършва.”

„Щастието е въпрос на степенуване.”

„Никога не се е вярвало тъй много в чудеса, както в наше време, когато вече ги няма.”

„Нищо не помогна. Познати са ви отношенията, създадени от нужда, от самота, от страх, потребността от малко топлина, от нечий глас, от едно тяло, пробуждането в жалка стая в една чужда страна, сякаш си изпаднал накрай света; а после жалката благодарност, че усещаш до себе си друго дихание- но какво представлява то пред напора на фантазията, която смуче кръвта и сутринта те кара да се събудиш с блудкавия вкус в устата, че си злоупотребил със себе си.” Има още

Любовта трае три години, Фредерик Бегбеде

Книга пълна с истини, които всички знаем, но мълчаливо отричаме и/или игнорираме. С край, който ти позволява да се насладиш на оставащите часове от вечерта.

Хората отричат happy end-а, защото така дадена история изглеждала незавършена, измислена. „Животът не е филм“, казват.

Аз пък точно затова го харесвам- защото happy end-а в моето съзнание е естественият завършек на всичко…

Прекрасно четиво за някой неделен следобед, въпреки че аз лично я четох в съботен :)

***

„Моята любов си е с малка буква, но с широко разтворени криле. Тя не трае дълго, но поне човек чувства, когато я има.“ Има още

„Нежна е нощта“, Ф. Скот Фицджералд

Отдавна и се каних. Хареса ми, но сякаш очаквах повече или нещо по-различно, не знам… Все пак я препоръчвам.

Ето и какво най-много ми хареса:

“…Понякога човек трябва да бъде безпощаден; всички заслужаващи уважение хора са безпощадни към себе си. “

“…Тя говореше като човек, уморен да казва неща, в които не вярва.” (…)

“…Когато се отдалечаваш от една мъка, струва ти се, че трябва да минеш обратно всички болезнени стъпки, които са те довели до нея.”

“…Понякога е по-трудно да се лишиш от една мъка, отколкото от едно удоволствие.”

“…Ако знаех какво съм сторила, за да заслужа това, бих го понесла търпеливо.”

“…Запомни как ме обичаш-беше прошепнала тя. Не искам от теб да ме обичаш винаги така, но искам да си спомняш. Някъде вътре в мен винаги ще се крие жената, която съм тази вечер.”

“…Човек никога не знае колко място заема в живота на другите.”

“…Човек никога не може да каже какво точно е изпитвал. Ти можеш ли?”

“…Никое същество не може да обгърне друго изцяло.” (нужно ли е? )

“…Самотно и тъжно беше да знаеш, че сърцето ти е празно за другия и неговото за теб.”

“…- Можа ли да се поразсееш?
– Доколкото може да се разсее човек, който бяга от себе си.”

“…Искал бе преди всичко да бъде смел и добър, но още повече бе искал да бъде обичан.”

“…- Жена ти не те обича. Тя обича мен. […] С мен ще бъде по-щастлива.
Ще бъдете нови един за друг…”

За домашните любимци и връзките : )

Докато си пиша една от четирите курсовите работи (не, не се оплаквам ;-) ) от време на време слушах “Али Макбийл” по Fox life… Не знам точно кой епизод даваха, но завърши така:

“Имам приятел, който не иска да си купи куче, защото когато умре ще му бъде много тъжно. Може би същото е с връзките”. Има още

„Изкуството да обичаш“, Ерих Фром

Прочетох я неотдавна.

Малка книжка; от онези, които се четат на един дъх. Хареса ми заглавието, цяло предизвикателство – “Изкуството да обичаш”. Да се пише за любовта е трудно…Какво ли е да се опитваш да я анализираш и представиш като умение, като нещо, на което с повече тренировки и упражнения можеш да се научиш?!

Грабна ме от първата страница. Останах приятно изненадана и от факта, че беше написана на съвсем достъпен език, без да изобилства от излишна терминология, присъща на подобен род книги. Ще спра до тук.

Препоръчвам я на всеки, който иска да погледне любовта (и себе си в любовта) от друг ъгъл…

Ето и някои от любимите ми части.

“…Инфантилната любов следва принципа: “Обичам, защото ме обичат”. Зрялата любов следва принципа: “Обичат ме, защото обичам”. Докато незрялата любов казва :” Обичам те, защото се нуждая от теб”, то зрялата заявява- “Нуждая се от теб, защото те обичам” …”

„[…]Не че хората омаловажават любовта. Те копнеят за нея; гледат безброй филми за щастливи и нещастни любовни истории, слушат стотици блудкави любовни песни- и въпреки това малцина смятат, че има нещо, което трябва да се научи за любовта. […] Повечето хора виждат проблема за любовта преди всичко като това да бъдат обичани, а не да обичат, да са способни на любов. Оттук, въпросът за тях е как да получат любов, как да станат привлекателни. Те преследват целта си по няколко начина. Единият, присъщ особено за мъжете- е да преуспеят, да бъдат толкова могъщи и богати, колкото позволява общественото им положение. Вторият, присъщ главно на жените, е да се направят привлекателни, чрез грижи за тялото, облеклото и прочие. Други начини на привличане на околните, използвани както от жените, така и от мъжете, са добрите обноски, занимателният разговор, услужливостта, скромността, отстъпчивостта.[…] Втора предпоставка за нагласата, че няма какво да се научи за любовта, е допускането, че проблемът относно любовта е проблем на обекта, а не проблем на способността. Смята се, че да обичаш е лесно, но че е трудно да намериш подходящият обект, когото да обичаш, или който да те обичa […]”

“…Модерният човек вярва, че губи нещо- време- когато не прави нещата бързо; ала той не знае какво да прави с времето, което печели- освен да го пропилява…”

Мога да продължавам да пиша (почти на всяка страница имам подчертана хубава (=мъдра) мисъл, а често и доста повече), но се надявам това да е достатъчно за пораждане на интереса ви…Така, че : приятно четене. / ще ви хареса, гарантирам :) /

„Дори мечтата стига“, Емили Дикинсън

Скоро си купих книжка със стихове на Емили Дикинсън, “Дори мечтата стига”. Отдавна не бях попадала на хубави и заслужаващи си стихове и определено останах приятно изненадана :) Един от интересните факти за поетесата е, че почти не е излизала от дома си и контактите и с околните са били доста ограничени. За сметка на това пък пише повече от добре и стилът и често е определян като неповторим. Ето няколко от стихотворенията, които ме грабнаха : )

Изречената дума
е, казват, мъртва.
А според мен
тя почва
да живее
от този ден.
1872г.

………………………………………….

Най-първо иска Удоволствие Сърцето,
а после- Болката да бъде поносима,
за да се приглуши страданието после,
то моли и Успокоително да има.

По-късно иска да заспи
с надеждата, че мъката ще спре,
накрая- ако туй е волята на Инквизитора-
то иска само привилегията да умре.

1862г.

……………………………………………..

Ако успея да спася едно сърце Ранено,
аз ненапразно съм живяла,
един живот даря ли с Облекчение,
над топлите му рани хлад разляла,
или ако помогна да се прибере в гнездото
едничка птица Премаляла,
аз Ненапразно съм живяла.

1864г.

……………………………………………

и много, много други : )