17 септември

*Снимка от тук.*

Задната дясна гума на форда изскочи от въртенето и колата се застопори в калта без да има възможност да се върне обратно в движението. С изключение на нея и смачканата предница, нямаше други поражения. Двама непознати мъже и помогнаха да излезе от колата.

Първа пристигна линейката, малко след нея и пожарната, последвана от полицейска кола. От стреса и дъжда трепереше. (Повече от стреса.) Прегледаха я набързо, премериха и кръвното, дадоха и одеало и и казаха да чака. Последен дойде паяка, който отнесе колата.

Когато я попитаха как точно бе изгубила контрол над колата, се оправда с мократа настилка и неопитността, въпреки че умееше да кара по-добре от повечето мъже, но това те не го знаеха. Истината бе, че се връщаше от работа- недоспала, преуморена, с главобилие. Краят на летния сезон наближаваше, с него и предела на силите и.

***

Имаше нещо много иронично в цялата история. Цял живот се бе питала какво ли е да се сблъскаш със смъртта, а сега не знаеше как да реагира и чувстваше като на автопилот. Не знаеше знак за какво е тази катастрофа, нито каква промяна трябва да предприеме в живота си. А такива събития винаги са начало на нещо. Като подарен шанс за втори, по-добър живот.

Дадоха и почивен ден, който прекара затворена в апартамента като сянка без глас и тяло. В късния следобед излезе на въздух и пое в посока към близкия мол. По пътя видя някакво квартално магазинче с разни китайски и индийски стоки и влезе да разгледа.

Погледът и бързо се спря върху едни малки дървени кутийки, на всяка от които имаше ръчно изписана дума– надежда, здраве, мечти, любов, приятелство, а като я преплъзнеш, прочиташ останалото от изречението. Има още

Възможно ли е?

Възможно ли е да караш пиян, без книжка, с чужд автомобил, да преминеш през два светофара на червено, да блъснеш и убиеш човек (в случая- 15г. момче) и

1) минималната присъда за всичко гореизброено да е от 3 до 10 години затвор,
2) все още да не е издадена каквато и да е присъда.

И аз да съм на мястото на бащата (да не дава Господ) и аз ще си намразя държавата.

Да чувстваш, че съдебната система помага повече на подсъдимия, отколкото на теб, е (простете за откровението) знак от съдбата, че живееш в грешната държава.

Не знам доколко една присъда успокоява съзнанието и намалява мъката на родител, загубил детето си, но докато тези присъди си остават висящи, наказанията „максимални“, а делата се водят с години, обстановката по пътищата ще си остане същата. Новините също. В случая гледах късната емисия на btv, но едва ли има новини без споменаване на поне една катастрофа. Или едно отложено дело.

Докога?!

П.П. Няма да се уморя да разказвам случая с катастрофата в САЩ. *Емоциите настрана*Получихме документ за представяне пред съда в момента на катастрофата. Беше вторник, а датата на изслушването бе за следващия вторник. За тези, на които им е трудно да направят сметката- времевия отрязък е 7 дни. Залата бе пълна, а останалото като по филмите- съдията те извиква, шерифа сбито предава случая, задават ти няколко въпроса и се определя глобата и/или наказанието. Прилики и разлики с България оставям на Вас.

Нека да сме по-умни от тях…
Нека да са едва ли не безмозъчни и безчувствени същества…
Нека.

Е и?!

Понякога предпочитам да съм там. Това понякога става все по-често.
А съм (само) на 21. Видяла съм е толкова- едно нищо, както някой ще ме поправи.
А през целия си съзнателен живот слушам за промени и за подобрения.
Насреща-нищо.

Младите не емигрират само по икономически причини.
Емигрират и защото искат спокойствие, правова държава, ред и различен от „селския“ манталитет.
Затова и само с високи заплати и възможности за реализация не можете да ги привличете.