17 септември

*Снимка от тук.*

Задната дясна гума на форда изскочи от въртенето и колата се застопори в калта без да има възможност да се върне обратно в движението. С изключение на нея и смачканата предница, нямаше други поражения. Двама непознати мъже и помогнаха да излезе от колата.

Първа пристигна линейката, малко след нея и пожарната, последвана от полицейска кола. От стреса и дъжда трепереше. (Повече от стреса.) Прегледаха я набързо, премериха и кръвното, дадоха и одеало и и казаха да чака. Последен дойде паяка, който отнесе колата.

Когато я попитаха как точно бе изгубила контрол над колата, се оправда с мократа настилка и неопитността, въпреки че умееше да кара по-добре от повечето мъже, но това те не го знаеха. Истината бе, че се връщаше от работа- недоспала, преуморена, с главобилие. Краят на летния сезон наближаваше, с него и предела на силите и.

***

Имаше нещо много иронично в цялата история. Цял живот се бе питала какво ли е да се сблъскаш със смъртта, а сега не знаеше как да реагира и чувстваше като на автопилот. Не знаеше знак за какво е тази катастрофа, нито каква промяна трябва да предприеме в живота си. А такива събития винаги са начало на нещо. Като подарен шанс за втори, по-добър живот.

Дадоха и почивен ден, който прекара затворена в апартамента като сянка без глас и тяло. В късния следобед излезе на въздух и пое в посока към близкия мол. По пътя видя някакво квартално магазинче с разни китайски и индийски стоки и влезе да разгледа.

Погледът и бързо се спря върху едни малки дървени кутийки, на всяка от които имаше ръчно изписана дума– надежда, здраве, мечти, любов, приятелство, а като я преплъзнеш, прочиташ останалото от изречението. Има още