„Как наказва Бог“, Катерина Стойкова-Клемър

Първата книга на Катерина Стойкова- Клемър, която ме достигна. Спечели ме още с предисловието – „Всеки от нас води някакви спорове. Но те са особено трудни, когато са с Бог. И стават още по-трудни, когато Бог ти отвръща с разбиране…“ (Кристин Димитрова)

Как наказва Бог

*
Учи те
да не забелязваш
каквото не искаш
да виждаш.

*
Заставя те
да живееш
с хора
като теб.

*
Не очакваш да дойде
нищо добро.
Не идва.
Чувстваш се облекчен
и малко горд.

(бел. – познавам много такива хора!)

*

Вярвай в каквото искаш
или в каквото можеш.

*

Все още искаш.
Все още ти липсва.
Все още се надяваш.
Все още чакаш онова,
от което си се отказал.

Почти навреме

Един от ярките спомени от детството ми е тридесетата годишнина на майка ми. Спомням си я в костюм – завление към света, че вече е пораснала (който не облече повече и по-добре), спомням си скъпия часовник, който получи за подарък, а в последствие съсипа, миейки чиниите с него (все пак не беше толкова пораснала ;-)), спомням си и една целувка с татко, запечатана на снимка, която дълго време беше скрита, но не достатъчно. Била съм на дванадесет, сестра ми- на осем. Майка и татко ни се струваха тоооолкова стари. Стари за купони, за танци, за целувки. Просто… стари.

Миналата година по това време разбрах, че ми предстои най-смисленото пътешествие – девет месеца заедност като никоя друга и после цял живот обич, като никоя друга. През февруари тази година станах майка. На тридесет и една. Почти навреме, ама не съвсем. По моите стандарти и по тези на природата. Обществото днес е с други, по-разтегливи, и може би имах още 3-4 години преди въпросът „кога?“ да натежи. Късметлийка съм, че когато сърцето ми беше готово, тялото откликна. Изпитвам огромно уважение към приятелите ми, които много по-рано са осъзнали желанието си за дете и които е трябвало да се преборят за него, а други още го правят.

Много са възможните отговори на “Защо (чак) сега?” – пътувания, работа, забавления, нежелание да се разделя с живота си такъв, какъвто е. Обществото с неговото „Има време, сега не е като преди“. Тези и още отговори чувам често от други жени около мен. Не знам дали им вярвам.

Вярвам в друго- че след една възраст, да речем двадесет и пет, единственото и най-важно условие за дете е да имаш правилния човек до себе си. Да ти е спокойно в сърцето и в главата. Познавам мъже, които не са готови да бъдат бащи, дори когато тази среща се е осъществила, но не познавам жени, които да не са готови да бъдат майки. (Изключвам онзи малък процент, които знаят, че не искат да имат деца нито днес, нито утре.)

И днес, на празник, който много обичам, на детето, но и на майката, защото вървят ръка за ръка, си мисля, че вместо да приканваме жените да не отлагат раждането, заради кариера (най-честия призив), трябва да говорим само за любов – има ли я, няма ли я. Да дълбаем в „сега не му е времето“, за да разберем кога е?

Защото истината е, че с изкачването по кариерната стълба, намирането на подходящо време за семейство и деца, става по-сложно, не по-лесно. И всички го знаем добре.

А може би греша? Ще ми е интересно да прочета какво мислите по темата, защото е важна.

„Осъзнат живот. Как изгубваме и отново намираме себе си“, Стивън Грос

„Всички скърби могат да се понесат, ако ги поместиш в разказ или разкажеш тяхната история.“ (Карен Бликсен)

Мисля за психоанализата като за пътешествие из думите, като среща на минало с настояще в опит сянката на първото да бъде осъзната и, до колкото е възможно, овладяна. Да не пречи – днес или утре. Без да съм била в лична анализа (все още) знам, че това е дълъг, на моменти тегав процес, който, когато се случва в правилното време и с правилния човек, върви ръка за ръка с промяната. А „промяната е загуба“, както казва д-р Стивън Грос в „Осъзнат живот. Как изгубваме и отново намираме себе си.“ и затова събужда страхове и колебания дали е нужна и ако да, дали сега, а не после. Без нейното безусловно приемане като необходимост, обаче, няма Път, а само застой в удобното, познатото, сигурното. Психоанализата, обратно, ни предизвиква да избягаме от пасивното приемане на „аз съм си такъв, така ми е добре“ и да дълбаем в забравеното, в тайното, неудобното, трудното, за да можем първо да осмислим, а след това и да се освободим от чуждото, което неизбежно носим съм себе си – ситуации, модели на поведение, етикети, които без да си даваме сметка сме включили в иначе нашето „Аз съм“.

„Осъзнат живот“ е именно сбор от личните търсения, изгубвания и намирания, на пациенти на д-р Грос. Голямо майсторство се изисква да избереш правилните сесии с правилните детайли, нищо повече и нищо по-малко, и в един малък отрязък от време да представиш истини, до които пациентите са стигали с години.

Чете се с лекота, защото в повечето истории човек може да открие паралели със своя свят, което винаги действа като наркотик – искаш още, и още. А и малко неща са по-любопитни от това да надникнеш в историите на истински хора, не просто герои в разказ или роман.

Добър помощник в процеса на (само)анализа, оставяйки важни въпроси за размисъл. Препоръчвам топло.

***

С „Осъзнат живот“ се срещнахме в една събота на май, точно преди година. Среща, която винаги ще помня, защото в нея открих поредното парченце от моя личен пъзел. Имах щастието да присъствам на семинара с д-р Грос в деня след премиерата на книгата. Темите на семинара бяха свързани с описанието на клинични случаи и мястото на разказа в психоанализата. Не споделеното по и около книгата, обаче, донесе личният ми урок в този ден, а обсъждането на клиничния случай след това.

Странно е, че от самия случай не помня почти нищо, освен изводът за себе си- че поради някаква причина (тук следва още дълбаене) въпреки, че съм по-голямата сестра, на едно ниво, което бих нарекла „майчината грижа“, всъщност съм избрала ролята на по-малката. На следващия ден след семинара станах леля и въз основа на осъзнатото предния ден си казах „Ето, вече съм готова, сега е мой ред“. Защото още веднъж ще имам подкрепата на сестра ми, която ще е отъпкала пътя и ще носи Отговорите, ще знае кое как, ще ми бъде опора.

Три дни след това „готова съм“ забремянях. И когато миналата седмица в Бургас се разхождахме с майка ми, тя ни представяше така – „голямата с малкия и малката с големия“. Всичко си дойде на място.

Навярно за някои от вас тази история ще прозвучи смешно и всичко това са просто съвпадения, облечени в смисъл, но аз си знам най-добре :)

***

„Когато не можем да разкажем историята си, тя разказва нас – сънуваме тези истории, развиваме симптоми или установяваме, че реагираме по начини, които не разбираме напълно.“

„Обикновено искаме да гледаме на себе си като на добри, така че прехвърляме онези свои качества, които намираме за срамни, върху друг човек или група от хора. […] Като отричаме и проектираме част от себе си върху друг обаче, започваме да гледаме на тези негативни страни като на такива, върху които нямаме контрол.“

„Изпитващите любовни мъки отлагат момента на сравнение между фантазиите си и реалността.“

„Колебаем се, изправени пред промяната, защото промяната е загуба.“

„Бих искал да и кажат, че понякога трябва да скърбим по бъдещето, че много млади двойки имат повече бъдеще, отколкото настояще. Раздялата означава да се откажеш не само от настоящето, но и от бъдещето, за което си мечтал.[…] Но колкото и да е страшно, винаги е по-добре да се изправиш пред реалността, отколкото да не го направиш. […] Психоаналитиците обичат да повтарят, че миналото живее в настоящето. Бъдещето, обаче, също живее в настоящето. […] Бъдещето е фантазия, която оформя настоящето ни.“

„… един подарък може да упражнява контрол, дори да бъде жесток…“

8 март

„Днес много жени изпитват неясна тъга. Макар да успяваме да свършим всичко, което сме набелязали, имаме чувството, че нещо  ни липсва, и напразно търсим отговора някъде настрани. А най-често грешката ни е в това, че сме откъснати от истинското ни „аз“.“ (Емили Хенкок)

Години наред докато живяхме у дома, баща ми будеше мен и сестра ми с цвете на този ден. Така отраснахме с идеята, че осми март е денят, в който мъжете отделят една идея повече внимание и грижа към любимите си жени – съпруги, майки, дъщери, сестри, приятелки. Нищо твърде специално, голямо или скъпо, просто малки жестове на любов и признателност – букет лалета, закуска в леглото, отмяна на някоя домакинска работа, за да ти подари време на теб, и други такива дребни неща, които често забравяме. Не за сметка на останалите дни, а като заслужен бонус към тях.

Миналогодишния осми март, обаче, остави след себе си въпроса кой празнува днес? Още рано сутринта, в асансьора към офиса, колега чу как си честитим празника с колежка и учуден попита защо? “Този празник не е за вас, той е на майките.” Незначителна случка, навярно, която, обаче цяла година напомняше за себе си и за моите страхове- достатъчно жена ли съм, за да празнувам днес?

Година по-късно до името ми вече стоят съпруга-и-майка. И да, днес сърцето ми е по-пълно, аз се чувствам по-завършена, но продължавам да мисля този коментар. Днешния ден трябва да е за всички жени, без да му слагаме рамки – твърде много са нещата, които ни правят жени и това, всъщност, е чудесно.

Затова днес на себе си и на вас пожелавам сърца, спокойни от направените избори, и топли от ежедневни жестове на любов, грижа и признателност. И нека не бягаме, а прегръщаме нашето истинско Аз. Честит празник! <3

събрани

Отдавна не съм събирала разни хубави (за мен) неща за споделяне, а пък идва уикенд… та, enjoy :)

Три билборда извън Ебинг, Мисури и The Glass Castle. Не помня кога за последно съм гледала нещо по-добро и по-смислено.

В тази връзка попаднах и на интересен проект- Muby – със селекция на хубави филми, които по-рядко се намират. Не съм го пробвала още, но обмислям free trial.

Нов проект на смислени хора, които имам удоволствието да познавам. Спечелиха ме още с първата статия (отговор?) на Нева Мичева – Езици и гледища.

Всичките 40 за 40 на Вера.

Сайт (онлайн радио?), който ти помага да работиш по-фокусирано или да си почиваш по-добре.

И малко гурме за край – едно място, което отдавна искахме да посетим, но чакахме повод. Не пропускайте десерта им Шехерезада – една седмица по-късно продължавам да го мисля/ сънувам/ мечтая :)

hygge

Първата ми среща с хюга бе в един късен февруарски следобед повече от десет години назад, с много сняг и още повече студ, в най-северната точка от личната ми пътешественическа карта – Трондхайм, Норвегия. Случи се в къщата на семейството, чийто гост бях – дом с много светлина, масивни дървени мебели и нито една излишна вещ. Усещане за уют, топлина, красота и спокойствие. Дом, в който душата се събира.

Там за първи път си пожелах да имам френска преса за кафе – хареса ми сутрешния ритуал на приготвяне на кафето и оставянето му на масата, откъдето всеки член от семейството си наливаше, докато кухнята ухаеше на нов ден. Пак там заобичах и горещ шоколад в късния следобед, но не от чаша, а от купа – все едно е прегръдка.

***

Днес хюга е тренд, който се приписва основно на датчаните. За мен е изкуство, което съществува навсякъде по света, в сърцата на хората, които живеят в хармония със себе си и умеят да се свързват с пространства и хора. Затова и най-много ми харесва определението, че хюга е изкуството да създадеш комфорт за душата.

***

Моята хюга е предимно у дома, а когато е навън е в домовете на приятели, които споделят същата любов и грижа към домовете си или 2-3 любими кафенета, които ми носят усещане за ред, красота, забавяне на ритъма.

У дома намирам хюга във вълненото ми одеяло, барбарона до камината, любимата чаша с любимата топла напитка (кафе с бейлис ), стоенето на пода, гледането на филм с приятели, декорацията на масата, библиотеката. Хюга е още всяка бавна сутрин у дома, всяка неделя, всеки дъждовен ден и всяко (първо) снежно утро. Хюга е кухнята да ухае на домашен сладкиш или на любимо ястие с много подправки. Хюга са цветята на масата, кутията с бонбони, събирани от пътешествия по света, импровизирания ни бар с различни видове алкохол за всеки вкус.

Навън, освен в любимите места, хюга е в големите вълнени шалове, чаша топло капучино в ръка, моята си лична бутилка за вода, любимата раница, удобния аутфит. Всеки залез, също.

Или хюга е всичко онова, което кара светът ми да спре и подканва безвремието да влезе.

***

През изминалата година пренаредихме много от нещата вкъщи, подарявахме и изхвърляхме, но знам, че може още и това още влиза в целите за годината. Да направим дома си още по-хюга, още по-минималистичен, с възможно най-малко предмети и най-много светлина и пространство. А в wish list-a влизат десертни чинии, порцеланова ваза, ленена покривка, дървен поднос.

***

Любими цитати от „Малък наръчник по хюга“

„Хюга манифест: 1. Атмосфера. 2.Присъствие. 3. Удоволствие. 4. Равенство. 5. Благодарност. 6. Хармония. 7. Комфорт. 8. Примирие. 9. Общност. 10. Убежище.“

„…хюга представлява търсене на щастието в ежедневието.“

„Щастието се крие най-вече в дребните удобства или удоволствия, които се случват всеки ден, а не толкова в големия късмет, който идва твърде рядко.“ (Б. Франклин)

Любими цитати от „Книга за хюга“

„Хюга е умението да усещаш вътрешния си мир и способността да даряваш спокойствие на околните. Тя е чувство на уют, на сигурност, на спокойствие, на закрила. Хюга е състояние, в което се чувстваш еднакво добре, както когато си насаме със себе си, така и когато си във връзка с хора или места, които те привличат, предразполагат, вдъхновяват и ти дават увереност. За да почувстваш хюга, трябва да си способен на интимност и обвързване. Тя е умението да принадлежиш на момента и на човека до себе си. Хюга е усещането за щастие и пълна удоволетвореност.“

„Хюга ни помага да разберем и осмислим разликата между това да си сам и това да си самотен.“

„Хюга е самото взаимодействие между задачите от ежедневието, материалното и жестовете на грижа и внимание.“

„Чувството за благополучие идва когато се движим в ритъм със собствения си свят и си доставяме малки удоволствия.“

„Целта на хюга е да се чувстваме щастливи от начина си на живот.“

„Простотата е начин на съществуване, не на живот.“