„Гам“, Ерих Мария Ремарк

Когато открих Ремарк, месеци наред не можех да се откъсна от книгите му – Трима другари, Живот назаем, Искрица живот, Нощ в Лисабон, Черния обелискЧетях и се възхищавах на думите му и на това колко добре е разбирал живота, хората, любовта. Тогава още не беше толкова модерен (намиг) и повечето му книги нямаха нови издания, затова обикалях антикварните. В една от тях ми казаха „Трябва да прочетете „Гам“. Това е най-добрата книга на Ремарк, основата. Всички образи, които впоследствие доразвива в следващите си книги, водят началото си там.“ Така започна моето неуспешно търсене на „Гам“, докато миналата година не излезе от печат.

Дали заради високите очаквания, обаче, дали заради различното ми емоционално състояние от времето, когато го открих като автор (вселени назад), дали защото я четях много разпокъсано… не успя да ме грабне.

Вървеше ми бавно, трудно, объркано. А историята е обещаваща- красива жена в търсене на себе си и на любовта :) Търсенето и намирането и минава през различни мъже, всеки от които и носи урок…

Откровено казано не знам дали да ви я препоръчам, но препрочитайки нещата, които са ми направили впечатление, може би след време ще и дам втори шанс.

 

„Знаеше, че бе нужно само едно нещо, за да властваш над останалите – да овладееш самия себе си.“

„Човек бе вечно сам. Дори любовта е вид бягство.“

„Не свършваше ли всяка любов в първичния майчински инстинкт, не беше ли майчинството началото и краят?“

„Човек е способен да преодолее единствено онова, което познава.“

„Да опознаеш означава да се освободиш.“

„Всички западняци задават много въпроси, мълчат прекалено малко и не могат да изчакват. Който може да чака и е готов, ще види резултата.“

„Ливадата е по-силна от дъба. Тя не се пречупва по време на буря, защото я следва.“

„Ще минеш още през много хора, преди да достигнеш до себе си.“

„… Бяха хора, забогатели така бързо, че маниерите им бяха изостанали.“

„Случайността е една от формите на съдбата – може би по-възбуждаща – но за сметка на това неизбежна.“

„- Извисяването не означава ли просто мълчание, но Вие се опитвате да жонглирате с много думи.
– Нали вече казах, че думите са безвредни.
– Все пак често пречат.
– За две хиляди години сме свикнали вече да не им се доверяваме изцяло, особено когато искаме да стигнем до резултатите.“

„По-красиво е да гасиш свещи, отколкото да ги палиш.“

„Това е само картина на съществуването, без наличието на примитивни желания за притежание.“

„… а тишината е винаги повече от шума.“

„Вече не познаваме достопочтенните чувства на своите предци. За тях любовта е била нещо, което носи мириса на тайнство и прикритост, а за нас тя е вихър и битка. Ние само доказваме себе си, затова обичаме сензациите – естествено – но не е ли по-добре така, отколкото да изживяваме забравени чувства, които вече не ни отиват. Темпото ни омагьосва, а не продължителността.“

„Тайната е проста – да остане нагонът анонимен – казвам Ви го съвсем спокойно, защо ме гледате така уплашено- та аз Ви давам равен шанс, след като Ви издавам тайната – опастността се крие в това, което другите смехотворно погрешно наричат любов- нещо те парализира, въздейства ти и това води до загуба – в началото не е буреносна, а леко се промъква, безшумно. Внася инфекцията, а после, когато дойде бурята, човек открива пораженията върху себе си, бунтува се и те поваля – тази изостаналост на артериите, тази непозната чума, тази примамваща манифестация на нагона: любов…“

„Ако човек прекъсне желанието си да притежава, ще му принадлежи цял един свят.“

„… Това е последната. Но тя е същата като останалите. Защо тогава е тази претенциозна дума – последен. В живота последното винаги носи в себе си нотка на трагизъм – началото и края.“

„Изчакваше, защото винаги предимство има изчакващия.“

„Съществуването се подчинява на инстинкта, а не на логиката.“

„… всички по-дълбоки неща имат две лица и само посредствеността е постоянна.“

„… самотата прави нещата прости.“

„Себеотдаването означава смърт, а за да притежаваш, трябва да избягаш.“

„Трагедията не е в резултата, а в нагласата.“

„На преден план изскочи най-простата от всички истини: всичко и винаги е било добро и правилно. Който следва сам себе си, никога не бърка пътя. Който губи сам себе си, никога не бърка пътя. А който открива света, открива и себе си. Който усети себе си, стои над всичко и преминава във вечността. Човек вечно усеща единствено себе си.“

“Шери”, Колет

„Ти си вкусил от младостта! Знаеш, че тя не засища, но човек неизменно се връща при нея…“

История за неравна любов, каквото е всяка любов, поместила едно поколение разлика в основите си. Любов, от която всеки черпи повече, отколкото влага и не влага нищо, извън онова, което е – единият младостта, енергията, въодушевлението, другият – опита, грижата, приемането.

Обратно на онова, с което очите повече са свикнали, тук имаме „завършваща благополучно кариерата си куртизанка“, пред прага на своите петдесет, и едно двадесет и пет годишно красиво и разглезено момче „хлапе“. Един за друг двамата влюбени са Нунун (от френски, умалително на дойка) и бебчо. Истинските им имена нямат значение, защото името предполага да виждаш човека в неговата цялост, а любовта тук е построена на функцията, на нуждата. На идеала, също, каквото е Нунун за Шери, злото пеленаче. На опит да спреш времето, какъвто е Шери за Нунун.

Любов, на която в чистия и вид, винаги е отредено само фрагменти време, не и вечност.

Историята се чете на един дъх и въпреки краткостта си създава впечатление, че няма нужда от ни една дума в повече. Чувството за хумор е бонус :) (“…Денят, в който някоя жена ме обикне заради ума ми, ще съм загубен.”)

„Кого живея?“, Костас Монтис

Думи, които остават.

„Обикнах те в пълни подробности.“

„Лошото е, че не си отива
онова, което си отиде.“

„Още малко радост и се натъжавам.“

„Към себе си

Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.“

„Как наказва Бог“, Катерина Стойкова-Клемър

Първата книга на Катерина Стойкова- Клемър, която ме достигна. Спечели ме още с предисловието – „Всеки от нас води някакви спорове. Но те са особено трудни, когато са с Бог. И стават още по-трудни, когато Бог ти отвръща с разбиране…“ (Кристин Димитрова)

Как наказва Бог

*
Учи те
да не забелязваш
каквото не искаш
да виждаш.

*
Заставя те
да живееш
с хора
като теб.

*
Не очакваш да дойде
нищо добро.
Не идва.
Чувстваш се облекчен
и малко горд.

(бел. – познавам много такива хора!)

*

Вярвай в каквото искаш
или в каквото можеш.

*

Все още искаш.
Все още ти липсва.
Все още се надяваш.
Все още чакаш онова,
от което си се отказал.

„Птичка на перваза“, Катерина Стойкова

Да умееш да казваш много с малко е изкуство, което Катерина Стойкова владее до съвършенство. Нямам какво друго да добавя освен четете, четете… :)

„Ако не чувстваш нищо, не значи, че не те боли.“

„Ако болката не доведе до смирение, похабил си страданието си.“

„Ако искаш да си цялостен, ще се наложи да приемеш, интегрираш и трансформираш части от себе си, които те карат да се чувстваш некомфортно.“

„Щастието се износва.“

„Нещастен не означава невинен.“

„По-други ни изглеждат нещата, когато не се опитваме да се предпазим от тях.“

„Притесненията идват от неща, които сме обещали на другите. А угризенията се пораждат от обещания към себе си.“

„Изтощава те не правенето, а неправенето на нещата, които са важни за теб.“

„Истината идва със свои собствени усложнения.“

„Преди да успееш да промениш живота си, помири се с него.“

„Ще пожънеш, каквото си посял“ не е задължително да е зловещо предупреждение.“

„Най-трудно за правене е онова, в което не искаш да се провалиш.“

„Повече думи не правят едно стихотворение по-голямо.“

„За да пишеш, имаш нужда повече от кураж, отколкото от време.“

„Крайната цел на писането е прошката.“

„Втора кожа“, Катерина Стойкова

„Как си, Дете?

Където и да съм, нося свой собствен затвор. Ограниченията ми са органични. И опасни. И опасващи. И описващи моето минало като огледало за обратно виждане. Мога да поговоря с някого и да разбера какви са били родителите му, без да питам. И тези, които се занимават с „духовни практики“, и те си личат отдалеч. И тези, които ходят на психотерапия. И тези, които не могат да се справят със себе си, и тези, на които истината им идва в повече.“

„Втора кожа“ боли от първата до последната дума. Страниците и правят анатомия на едно тъжно детство, а детството (винаги) е огледало на живота после. Когато има после.

„Вторият ти бивш съпруг заяви:
Ти си повредена,
и ти каза да.“

Докато я четях си мислех колко лесно се пише за любов и колко трудно за всичко останало. Любовта е … relatable. Можеш да я разбереш, да се свържеш. Или ако не, да си кажеш „какво пък толкова, ще мине“. В повечето случаи, вярвам, любовта буди любопитство и рядко е страшна.

Обратно, насилието плаши. Обикновено никой не иска да има нещо общо с него, защото … хм, какво да го прави? Затова и рядко се говори за него, освен когато е твърде късно. Като (срамна) тайна, добре заровена и никога непотърсена. Дори когато излезе удобен случай да се докоснеш до нея, тайната, добрите намерения бързо се стопяват – като при другарката Паскалева, която попитала Детето „Защо си винаги тъжна?“, но не дочакала отговор.

Мога само да си представям ужасът, „че някой ще прочете това/ и ще види колко струваш“ и да се надявам, че свободата след него е по-голяма. Защото думите имат тази супер сила – да ни пречистват, подреждат, изграждат отново.

В този ред на мисли, Людмила Миндова в СВЕМА пише:

„Втора кожа“ е книга, която изключително успешно показва писането не просто като самоанализ, а като психоаналитична процедура. Тя завръща, така да се каже, психоанализата към нейните дълбоки литературни корени. Припомня, че познанието на душата е познание на езика, отдаденост и скок в бездните на езика.“

Тя е всичко това, и повече. Препоръчвам топло.