„Черно мляко“ – майчинството като мъченичество?

В деня, в който приятелка ми подари „Черно мляко“ на Елиф Шафак с думите „Трябва да я прочетеш!“, друга ми писа „Съжалявам, че я получаваш чак сега.“ И тъй като ми се е случвало да не се вслушам в сходни препоръки за други книги и после в действителност да съжалявам, този път оставих всичко останало и започнах да чета. Още със заглавието интуицията ми беше, че това не е моята книга, или по-точно – не е моят опит или лична история с майчинството нито преди раждането, нито след него, нито в цялата първа и често най-трудна година. Оказах се права.

Книгата е построена като дневник на страховете и неизвестните около големия въпрос в живота на една жена, още повече жена на 30+: искам или не искам да имам деца? Не закъсняват и другите въпроси- „Ако да, кога?“ и „Мога ли да имам и деца, и кариера?“ Не, че това не са важни въпроси, напротив, но не само, че не успях да се свържа с предложените им отговори, но и намирам подхода на авторката към тях истински грешен. Толкова, че ако зависи от мен, ще предупредя колкото се може повече жени „не четете тази книга“ (за което полагам не малко усилия :)).

Въпреки сравнително „оптимистичния“ финал, основната сюжетна линия на книгата е колко страшно и колко трудно е майчинството, колко ограбващо е от време, свобода, избори. Ако все пак някоя майка успее да се справи с тази непосилна задача, то това е по-скоро късмет, изключение, във всички случаи не е нормата. Нормата е, че всичко, свързано с бременност, раждане, кърмене, връщане обратно на работа, и т.н., е предизвикателство. Нормата е секцио, следродилна депресия, невъзможност или проблеми с кърменето, нехаресване, трудности във връзката. Или накратко, майчинствотото е по-близо до мъченичество, от което малко успяват да се спасят. Не, благодаря.

Майчинството е такова, каквото изберете да бъде.* И ако сте използвали разумно деветте месеца подготовка и за раждането, и за това, което предстои след него, шансът да имате прекрасна първа среща с новата ви роля е голям. Но за да се случи това трябва внимателно да си избирате историите и хората, с които се свързвате.

Което ми напомня за една случка от пролетта. Близка приятелка ни дойде на гости от Испания с двете си деца- едното на 10 месеца, другото на две и половина. Един ден сподели, че като пътувала в метрото тук я гледали със съжаление – „Сама жена с две малки деца, че и в градски транспорт. „А, знаеш ли,“ каза, „в Мадрид като ни видят така, че и с кучето, хората се усмихват и казват „Каква весела компания!“. С това не искам да кажа, че майчинството е винаги лесно, забавно, instagrammable. Не е, но може да бъде много по-често такова, отколкото друго. Пожелавам го от сърце на тези, на които им предстои и надявам се стана ясно- не четете тази книга :) .

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

P.S. 1 Изключвам историите за специални деца (в най-хубавия смисъл на думата) и още толкова специални и силни майки (с най-голямото уважение и възхищение, на което съм способна). Сякаш те, които имат най-много право да им е трудно, често са и най-сърдечни, мили и подкрепящи в отношението си към майчинството.

P.S. 2 В текста тук изключвам „половината“ от книгата, а именно- разказите за други жени писателки и как те са се справили с вътрешните си конфликти, защото те също бяха така подбрани, че да подкрепят основната линия за трудно и сложно.

„Бенджамин Франклин. Автобиография.“

Голямо клише е да посочиш Бенджамин Франклин като вдъхновение, но е и също толкова трудно да избягаш от него ако те интересуват теми като (само)дисциплина, любопитство към света, предприемачество.

Каквото и да споделя за него ще е изтъркано, затова оставям тук най-любимите си цитати от книгата и топло я препоръчвам :)

„… нищо не може да бъде полезно, ако не е направено по честен начин.“

„…запазих навика да се изразявам предпазливо и никога да не използвам доводи, които могат да бъдат обърнати срещу мен, или думи като „със сигурност“ и „несъмнено“, изразяваши твърда убеденост.“

„Ако целиш да се информираш и обогатиш от чуждото знание, но същевременно не желаеш да промениш нито йота мнението си, скромният, разумен човек, който не търпи излишни спорове, ще те остави да говориш необезпокоявано, затънал в грешките си.“

„Понякога от страх да не го помислят за бедняк човек е по-щедър, когато има по-малко пари, отколкото ако са повече.“

„Човешкият характер е сложно нещо и благоразумието невинаги е присъщо на зрялата възраст, както и младостта невинаги е лишена от него.“

„…Ето колко удобно е, че сме разумни същества – можем да намерим или да измислим разумна причина за всичко, което сме решили да направим.“

„Попитах я как при този начин на живот намира занимание на изповедника- разказа ми хазяйката.- А тя ми отговори: „О, човек никога не може да избяга от греховни мисли.“

„… създадох у момчетата навик да си вършат добре работата и желание да се развиват.“

„… нещата действително могат да бъдат „добри“ или „лоши“, но не защото са позволени или забранени от Библията, а защото са полезни или вредни за хората.“

„… внимавах не само да съм в действителност трудолюбив и пестелив, но и никога да не давам повод да ме подозират в обратното.“

„Опитите за влияние върху характера на човека в по-късна възраст, са не само закъснели, а и безполезни. Именно в юношеските си години човек изгражда основните си навици и предразсъдаци; тогава избира занаят, набелязва си цели и изгражда семейство. Следователно в младостта той получава насока; в младостта се формира образованието дори на следващото поколение; в младостта се определя личният и обществен характер; и тъй като от младостта животът продължава неразривно към зрялата възраст, той трябва да започне добре още тогава, преди човек да се обвърже със значими начинания.“

„Най-близкото нещо до натрупването на собствен житейски опит е възможността да прочетем за живота на други хора.“

„… човек трябва да изгради поведението си така, че да бъде подходящо за целия му живот занапред.“

„… може би повече хора не могат да развият ума и характера си поради липса на знание как да го направят, отколкото заради недостиг на време или желание.“

„Една малка жертва на личното самолюбие донася големи дивиденти в бъдеще.“

„Ако човек е прилежен в занаята си, той ще стои с царете, а не с просяцити.“

„Исках да живея, без никога да греша; щях да овладея всички изкушения, произтичащи от естествената предразположеност, навик или лоша компания.“

„Дори си забраних, в съгласие със стария закон на „Хунто“, да използвам думи и изрази, говорещи за непоколебима убеденост, като „със сигурност“, „несъмнено“, и прочие; а ги заменях с такива като „смятам“, „предполагам“ или „струва ми се“.“

„В действителност едва ли има човешка страст, по-трудна за обуздаване от гордостта.[…]… защото ако си мисля, че съм я преодолял напълно, това би означавало, че се гордея със смирението си.“

„… защото съм убеден, че един човек с приемливи способности би могъл да предизвика огромни промени и да извърши велики дела за човечеството, ако има добър план и успее да се абстрахира от всички забавления и странични дела, отвличащи вниманието му, за да превърне този план в своя единствена цел и занимание.“

„Един и същи кораб, подготвен според преценката и заповедите на един капитан, може да плава по-бързо или по-бавно, отколкото ако го управлява друг.“

„Дарът на терапията“, Ървин Д. Ялом

„Дарът на терапията“ е първият ми допир до творчеството на Ървин Ялом. Нещо средно между практическо ръководство към бъдещи терапевти и обобщение на личния стил на работа на автора, практикуващ психоаналитик. Чете се бързо, не е претенциозна и не изисква някаква особена подготовка, за да бъде разбрана, т.е. би могла потенциално да бъде интересна на всеки.

И точно в това е проблемът, според мен. Защото да пишеш за живата терапия, ако мога така да я нарека, е като упражнение по баланс на въже. От едната страна на въжето стои популярната психология с нейния повърхностен прочит на важни житейски въпроси, а от другата е задълбоченото изследване на случаи от практиката, което би било оценено от сравнително малка и взискателна аудитория. Да не залитнеш в едната или в другата крайност е трудна задача и ако мога да направя сравнение с „Осъзнат живот…“, то за мен Стивън Грос се справя по-добре.

Да се върна, обаче, на „Дарът на терапията“.

Още в самото начало Ялом споделя, че се опитва да индивидуализира терапията за всеки пациент като използва различни подходи, но най-често изхожда от междуличностната отправна рамка, в чийто фокус са взаимоотношенията ни с важните фигури в нашия живот, или екзистенциалната, в която разграничава четири базисни притеснения, с които човек се сблъсква – смъртта, изолацията, смисълът на живота и свободата. (В новите бележки към изданието, Ялом пише „никога не съм смятал екзистенциалния подход за самостоятелна терапевтична школа.“) Съветите в книгата са разделени именно по тези теми, а в центъра им стои личността на терапевта – най-ценният инструмент на терапията.

***
Трудно ми е да реша искам ли да я препоръчам или не. Откровено казано, ако нямах интереси в областта на терапията, не съм сигурна дали бих и обърнала внимание. От друга страна пък, не бих казала, че ми даде много, освен, че ме накара да преосмисля границите на връзката клиент-терапевт. И ако досега по-скоро подкрепях идеята за автентичността на терапевта и неговото саморазкриване, признаване на собствените му грешки и т.н., през споделеното от Ялом започнах да се съмнявам в правотата на това… равноправие. (Примерите с по-близкия, по-човешкия, физически, контакт ми се струват съвсем смели. Или направо опасни.) Т.е., при мен книгата имаше обратен на търсения ефект.

Но това, всъщност, е много ценно само по себе си, нали?

„В самата си същност процесът на терапията трябва да е спонтанен – вечно течащи води…“

„Решенията са скъпи, защото изискват отказване.“

„Понякога просто напомням на пациентите, че рано или късно ще трябва да се откажат от целта да имат по-добро минало.“

„Има едно-единствено истинско свойство на романтичната любов: тя никога не остава – преходността е част от природата на влюбеност.“

„… съществува връзка между степента на тревожност от смъртта и степента, до която човек се е реализирал.“

„Гам“, Ерих Мария Ремарк

Когато открих Ремарк, месеци наред не можех да се откъсна от книгите му – Трима другари, Живот назаем, Искрица живот, Нощ в Лисабон, Черния обелискЧетях и се възхищавах на думите му и на това колко добре е разбирал живота, хората, любовта. Тогава още не беше толкова модерен (намиг) и повечето му книги нямаха нови издания, затова обикалях антикварните. В една от тях ми казаха „Трябва да прочетете „Гам“. Това е най-добрата книга на Ремарк, основата. Всички образи, които впоследствие доразвива в следващите си книги, водят началото си там.“ Така започна моето неуспешно търсене на „Гам“, докато миналата година не излезе от печат.

Дали заради високите очаквания, обаче, дали заради различното ми емоционално състояние от времето, когато го открих като автор (вселени назад), дали защото я четях много разпокъсано… не успя да ме грабне.

Вървеше ми бавно, трудно, объркано. А историята е обещаваща- красива жена в търсене на себе си и на любовта :) Търсенето и намирането и минава през различни мъже, всеки от които и носи урок…

Откровено казано не знам дали да ви я препоръчам, но препрочитайки нещата, които са ми направили впечатление, може би след време ще и дам втори шанс.

 

„Знаеше, че бе нужно само едно нещо, за да властваш над останалите – да овладееш самия себе си.“

„Човек бе вечно сам. Дори любовта е вид бягство.“

„Не свършваше ли всяка любов в първичния майчински инстинкт, не беше ли майчинството началото и краят?“

„Човек е способен да преодолее единствено онова, което познава.“

„Да опознаеш означава да се освободиш.“

„Всички западняци задават много въпроси, мълчат прекалено малко и не могат да изчакват. Който може да чака и е готов, ще види резултата.“

„Ливадата е по-силна от дъба. Тя не се пречупва по време на буря, защото я следва.“

„Ще минеш още през много хора, преди да достигнеш до себе си.“

„… Бяха хора, забогатели така бързо, че маниерите им бяха изостанали.“

„Случайността е една от формите на съдбата – може би по-възбуждаща – но за сметка на това неизбежна.“

„- Извисяването не означава ли просто мълчание, но Вие се опитвате да жонглирате с много думи.
– Нали вече казах, че думите са безвредни.
– Все пак често пречат.
– За две хиляди години сме свикнали вече да не им се доверяваме изцяло, особено когато искаме да стигнем до резултатите.“

„По-красиво е да гасиш свещи, отколкото да ги палиш.“

„Това е само картина на съществуването, без наличието на примитивни желания за притежание.“

„… а тишината е винаги повече от шума.“

„Вече не познаваме достопочтенните чувства на своите предци. За тях любовта е била нещо, което носи мириса на тайнство и прикритост, а за нас тя е вихър и битка. Ние само доказваме себе си, затова обичаме сензациите – естествено – но не е ли по-добре така, отколкото да изживяваме забравени чувства, които вече не ни отиват. Темпото ни омагьосва, а не продължителността.“

„Тайната е проста – да остане нагонът анонимен – казвам Ви го съвсем спокойно, защо ме гледате така уплашено- та аз Ви давам равен шанс, след като Ви издавам тайната – опастността се крие в това, което другите смехотворно погрешно наричат любов- нещо те парализира, въздейства ти и това води до загуба – в началото не е буреносна, а леко се промъква, безшумно. Внася инфекцията, а после, когато дойде бурята, човек открива пораженията върху себе си, бунтува се и те поваля – тази изостаналост на артериите, тази непозната чума, тази примамваща манифестация на нагона: любов…“

„Ако човек прекъсне желанието си да притежава, ще му принадлежи цял един свят.“

„… Това е последната. Но тя е същата като останалите. Защо тогава е тази претенциозна дума – последен. В живота последното винаги носи в себе си нотка на трагизъм – началото и края.“

„Изчакваше, защото винаги предимство има изчакващия.“

„Съществуването се подчинява на инстинкта, а не на логиката.“

„… всички по-дълбоки неща имат две лица и само посредствеността е постоянна.“

„… самотата прави нещата прости.“

„Себеотдаването означава смърт, а за да притежаваш, трябва да избягаш.“

„Трагедията не е в резултата, а в нагласата.“

„На преден план изскочи най-простата от всички истини: всичко и винаги е било добро и правилно. Който следва сам себе си, никога не бърка пътя. Който губи сам себе си, никога не бърка пътя. А който открива света, открива и себе си. Който усети себе си, стои над всичко и преминава във вечността. Човек вечно усеща единствено себе си.“

“Шери”, Колет

„Ти си вкусил от младостта! Знаеш, че тя не засища, но човек неизменно се връща при нея…“

История за неравна любов, каквото е всяка любов, поместила едно поколение разлика в основите си. Любов, от която всеки черпи повече, отколкото влага и не влага нищо, извън онова, което е – единият младостта, енергията, въодушевлението, другият – опита, грижата, приемането.

Обратно на онова, с което очите повече са свикнали, тук имаме „завършваща благополучно кариерата си куртизанка“, пред прага на своите петдесет, и едно двадесет и пет годишно красиво и разглезено момче „хлапе“. Един за друг двамата влюбени са Нунун (от френски, умалително на дойка) и бебчо. Истинските им имена нямат значение, защото името предполага да виждаш човека в неговата цялост, а любовта тук е построена на функцията, на нуждата. На идеала, също, каквото е Нунун за Шери, злото пеленаче. На опит да спреш времето, какъвто е Шери за Нунун.

Любов, на която в чистия и вид, винаги е отредено само фрагменти време, не и вечност.

Историята се чете на един дъх и въпреки краткостта си създава впечатление, че няма нужда от ни една дума в повече. Чувството за хумор е бонус :) (“…Денят, в който някоя жена ме обикне заради ума ми, ще съм загубен.”)

„Кого живея?“, Костас Монтис

Думи, които остават.

„Обикнах те в пълни подробности.“

„Лошото е, че не си отива
онова, което си отиде.“

„Още малко радост и се натъжавам.“

„Към себе си

Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.“