Красива бременна жена в метрото*

“Животът без музика”, Людмила Миндова

Опитвам се да си спомня дали съм виждала бременна жена, чийто външен вид ме е отблъснал. Опитвам се, но не мога. Виждала съм лошо облечени жени- според фигурата, протокола, възрастта, сезона или най-прозаичното – погрешно съчетание на цветове и материи, но не мога да си спомня и една бременна жена, която да ме е накарала да погледна настрани.

И преди моята бременност, а още повече сега, големия корем буди у мен единствено усмивка, придружена с тиха молитва наум, от една (раждала) жена към друга – „дано всичко бъде наред“.

Имах късмета да се радвам на лека, спокойна и красива бременност, която си личеше от първите дни, но не през дрехите или килограмите, а в очите. Колеги и приятели, които не знаеха за новината, ме питаха деликатно „ти да не си…?“. Щастието да чакаш дете трудно може да се скрие, а откровено казано, не мисля, че трябва.

Да, интимно е, но тялото ни се променя видимо и това, което можем да направим е да си носим корема с кеф и високо вдигната глава. А това, знаете ли, не е лека задача, защото често бременната жена е красива в очите на Другите, но не и в нейните. И целта на тези недолюбвани фотосесии рядко е демонстративна и „пошла“, а по-скоро е напомняне „ти си красива!“.

Напомняне, от което бременната жена има нужда особено много, когато тялото започне да натежава и боли, лицето е подпухнало, а очите издават поредната безсънна нощ. Тогава вместо да се затворим у дома и да си го пазим за нас този корем, ние като едни истински „мъжки момичета“ (хич не го харесвам този израз) сме навън и отмятаме задача след задача. Защото животът с и без нашия корем си тече и не е до искане да го променяме или не. До напасване е- ние към живота/обществото/работата/университета, не обратното. А навън, между другото, е страшно. Страшни са не бременните с прилепналите клинове (най-удобното нещо през бременността!), а липсата на такт и грижа у околните.

Когато пуснаха значките за бременни в метрото, признавам, много се смях. На кой му е нужна значка като си има корем? Да, ама не. На никой не му пука за бременните жени. Не им пука в градския транспорт, на опашка в магазина или пред лабораторията за поредното вземане на кръв. Седиш и си чакаш като пич не, а като „мъжко момиче“, да ти дойде реда преди да ти е премаляло. Може би единственият път, в който съм плакала с големи, тежки сълзи по време на бременността ми, бе една зимна утрин в 111, на път от Младост 4 към НБУ, с корем, който можеше да заблуди, че утре ще раждам, и не само никой не ми направи място, а всички дружно ме блъскаха в опит да направим още малко място, а после още малко, и още малко…

С тези думи, г-жо Шекерова, искам да ви кажа, че чалгата в обществото ни не е в късите поли на бременните (които така и не съм виждала), а в отсъствието на малките жестове на човечност, които в едни други страни са норма и ежедневие, а при нас- изключение. Чалгата е в бизнеса с бременността, в някои лекари, които те карат да се чувстваш като на поточна линия, дори когато си плащаш, в раждането с грижите преди-и-след, които за много майки вместо магия, са кошмар, който се опитват да забравят. И бременността преди да е на промоция, е на сървайвър мод.

И още нещо. Младите (пардон, модерните) майки днес много четат, много могат и много знаят. Истина е, защото винаги е било така и така трябва да бъде.

П.П. Жалко е, че списание като „Eva“ си позволява такава статия, още повече от редактор. Имаше време, когато чаках с нетърпение всеки брой в търсене на себе си и израстването ми от момиче в жена. От години съм го заменила с Amica, но от време на време му давах втори, трети шанс и т.н. Незаслужено, уви.

П.П.2 Заглавието е от стихосбирката на Людмила Миндова, „Животът без музика“.

„Пътувам себе си“, Юлия Кръстева

Книга – интервю. Докато я четях си мислех за връзката структура – съдържание и как написаното лесно губи от чара си, поставено в грешния формат. Споделеното в това преголямо интервю стига до читателя разпокъсано и едностранчиво, а въпросите не създават усещане за диалог, за разговор, за търсене, а са предварително намислени, сами за себе си. Не помага и фактът, че интервюиращият – Самюел Док – открито и малко натрапчиво показва възхищението си към жената, писателката и психоаналитичката Юлия Кръстева.

Когато посягам към (авто)биографична книга, търся ежедневието, дребните неща и случки, които те оформят и ти позволяват да се разгърнеш. Личното, не публичното. Тук открих повече обща фактология, отколкото спомени, повече анализ на творчеството и, отколкото на нея самата (въпреки вплитането на живия живот в сюжетите на романите и). Липсваше ми още обратната връзка- как хората около Юлия Кръстева я виждат. 

Иначе, както във филма, от всяка дума е ясно, че във фокус е една жена със силно присъствие, любопитна към света, пълна с енергия за сътворяване. Мислеща, търсеща, можеща. Усещането ми е, че веднъж стъпила във Франция, Юлия Кръстева е будила интерес не само като чужденката, която обича да чете и провокира с идеите си, но и като красивото остроумно момиче – комбинация, която винаги помага и ти проправя път към правилните хора.

Силно се надявам в бъдеще да излезе друга, по-задълбочена книга за живота и творчеството и, защото легендата за момичето, което отива във Франция с 5 долара, а по-късно се нарежда сред най-големите мислители на ХХ век, вълнува.

„… женствеността обхваща майчината свързаност без фрустрация и чувство за вина.“

„Юношата е едновременно вярващ и нихилист. Ние всички сме юноши, когато сме влюбени.“

„В научното изследване най-важно е да поемеш върху себе си напрегнатото усилие на зараждащата се концепция.“ (Хегел)

„Да страдаш от самота е лош знак: винаги съм страдал единствено в множеството.“ (Ницше)

„Филип ми помогна да преоткрия своето тяло, неговото, сливането и разделянето, мощта на живота и на празнотата. А това не е малко.“

„… писането задейства, канализира и успокоява енергията, но не ме изморява.“

„…какво значи „да бъдеш юноша“? Детето е търсещо, любопитно, нетърпеливо да узнае откъде идват децата. Юношата е вярващ: той непоклатимо вярва, че абсолютното удовлетворение съществува, а също и идеалният любовен обект и съвършеният свят. Тази безспорна увереност, тази вяра му е необходима, за да надмине родителите си, да ги напусне, да направи блестяща кариера или да промени обществото. […] Но затова пък при най-малкия неуспех това търсене на идеал се срутва и поражда болестта на идеалността.

„Кого живея?“, Костас Монтис

Думи, които остават.

„Обикнах те в пълни подробности.“

„Лошото е, че не си отива
онова, което си отиде.“

„Още малко радост и се натъжавам.“

„Към себе си

Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.“

„Как наказва Бог“, Катерина Стойкова-Клемър

Първата книга на Катерина Стойкова- Клемър, която ме достигна. Спечели ме още с предисловието – „Всеки от нас води някакви спорове. Но те са особено трудни, когато са с Бог. И стават още по-трудни, когато Бог ти отвръща с разбиране…“ (Кристин Димитрова)

Как наказва Бог

*
Учи те
да не забелязваш
каквото не искаш
да виждаш.

*
Заставя те
да живееш
с хора
като теб.

*
Не очакваш да дойде
нищо добро.
Не идва.
Чувстваш се облекчен
и малко горд.

(бел. – познавам много такива хора!)

*

Вярвай в каквото искаш
или в каквото можеш.

*

Все още искаш.
Все още ти липсва.
Все още се надяваш.
Все още чакаш онова,
от което си се отказал.

„Птичка на перваза“, Катерина Стойкова

Да умееш да казваш много с малко е изкуство, което Катерина Стойкова владее до съвършенство. Нямам какво друго да добавя освен четете, четете… :)

„Ако не чувстваш нищо, не значи, че не те боли.“

„Ако болката не доведе до смирение, похабил си страданието си.“

„Ако искаш да си цялостен, ще се наложи да приемеш, интегрираш и трансформираш части от себе си, които те карат да се чувстваш некомфортно.“

„Щастието се износва.“

„Нещастен не означава невинен.“

„По-други ни изглеждат нещата, когато не се опитваме да се предпазим от тях.“

„Притесненията идват от неща, които сме обещали на другите. А угризенията се пораждат от обещания към себе си.“

„Изтощава те не правенето, а неправенето на нещата, които са важни за теб.“

„Истината идва със свои собствени усложнения.“

„Преди да успееш да промениш живота си, помири се с него.“

„Ще пожънеш, каквото си посял“ не е задължително да е зловещо предупреждение.“

„Най-трудно за правене е онова, в което не искаш да се провалиш.“

„Повече думи не правят едно стихотворение по-голямо.“

„За да пишеш, имаш нужда повече от кураж, отколкото от време.“

„Крайната цел на писането е прошката.“

„Втора кожа“, Катерина Стойкова

„Как си, Дете?

Където и да съм, нося свой собствен затвор. Ограниченията ми са органични. И опасни. И опасващи. И описващи моето минало като огледало за обратно виждане. Мога да поговоря с някого и да разбера какви са били родителите му, без да питам. И тези, които се занимават с „духовни практики“, и те си личат отдалеч. И тези, които ходят на психотерапия. И тези, които не могат да се справят със себе си, и тези, на които истината им идва в повече.“

„Втора кожа“ боли от първата до последната дума. Страниците и правят анатомия на едно тъжно детство, а детството (винаги) е огледало на живота после. Когато има после.

„Вторият ти бивш съпруг заяви:
Ти си повредена,
и ти каза да.“

Докато я четях си мислех колко лесно се пише за любов и колко трудно за всичко останало. Любовта е … relatable. Можеш да я разбереш, да се свържеш. Или ако не, да си кажеш „какво пък толкова, ще мине“. В повечето случаи, вярвам, любовта буди любопитство и рядко е страшна.

Обратно, насилието плаши. Обикновено никой не иска да има нещо общо с него, защото … хм, какво да го прави? Затова и рядко се говори за него, освен когато е твърде късно. Като (срамна) тайна, добре заровена и никога непотърсена. Дори когато излезе удобен случай да се докоснеш до нея, тайната, добрите намерения бързо се стопяват – като при другарката Паскалева, която попитала Детето „Защо си винаги тъжна?“, но не дочакала отговор.

Мога само да си представям ужасът, „че някой ще прочете това/ и ще види колко струваш“ и да се надявам, че свободата след него е по-голяма. Защото думите имат тази супер сила – да ни пречистват, подреждат, изграждат отново.

В този ред на мисли, Людмила Миндова в СВЕМА пише:

„Втора кожа“ е книга, която изключително успешно показва писането не просто като самоанализ, а като психоаналитична процедура. Тя завръща, така да се каже, психоанализата към нейните дълбоки литературни корени. Припомня, че познанието на душата е познание на езика, отдаденост и скок в бездните на езика.“

Тя е всичко това, и повече. Препоръчвам топло.