… август срещу септември

последният ден на август. лято, есен и зима в едно. началото на края. или отваряш шампанско, или хвърляш спасителен пояс на годината. изместваш фокуса от най-важното към по-лесното. а то, Важното, Голямото, е ка̀лено през годините в режим изчакване. толкова, че понякога се питаш дали наистина (ти) е важно. а друг път идеята за сблъсък с хаоса след сбъдване те парализира…

***
краят на август. винаги на море, винаги близо до там, където съм била дете. ако съм била.

този ми е по-труден от други. изправя ме пред истории, които отдавна трябваше да са загубили чара си на онова, към което можеш да се обърнеш всеки път, когато нещо не е О.К.

лекциите в семейната терапия и групата за личен опит през психодрама, едновременно ми дават и взимат. по момичешки наивно вярвах, че няма да е така. че всичко горчиво е предъвкано достатъчен брой пъти, за да не отделя повече сок, но ето, послевкуса от неказаното, неразбраното, неизживяното, пак ме намери.

така ще е, докато продължавам да имам нужда от него.

***

пусни ме да порасна, мамо, казах на сън и всичко си дойде на мястото.

//

първият ден на септември. покой.

всичко е такова, каквото е. или, по-добре, всичко е такова, каквото трябва да е.

септември е сутринта след вечерта, в която си съ-грешил. носи време, покана за действие, избор.

септември гледа напред. там, където Промяната е единствено постижима.

да бъде.

Варшава, 10 години по-късно

Здравей, Варшава,

Дошла съм ти на гости и знаеш ли, вълнувам се все едно ми предстои среща с любим, с когото времето ни е разминало. Едно сладко-горчиво усещане на радост да бъда отново в прегръдките ти и на страх какви сенки ще открия там… А така и не успях да се влюбя тук, знаеш. Но пък се намерих, подредих, пораснах.

Спомням си добре последната ни среща- пак беше август, но не като този, а горещ, лепкав и мъчен. Август, в който никога не съм била по-сама и същевременно, по-спокойна от това. А помежду онзи август и сега, десет години разстояние.

Време, в които те мислех и липсвах както тъжиш по дом, който си напуснал и в който си бил щастлив. (Колко хора могат да се похвалят с такъв?) Питах се как ще ме посрещнеш, дали ще те позная, ще се намеря или ще се изгубя в сърцето ти, пардон, улиците ти. Разигравах наум тази първа наша среща след години все едно се връщам при стара любов, едновременно променена и същата – повече момиче, по-малко жена. Докога?

Разхубавена, така те намерих. Пораснала. По-близо до Запада, нещо, което винаги съм харесвала у теб. Но също и чужда първите три дни, различна следващите. Ти, която беше дом. Всяка стъпка в града бе като deja-vu от друг живот. Ти или аз се бяхме променили повече?

Оставих си време за всичко най-любимо с теб – неделна закуска във Ведел, бавна разходка из Стария град, Шопен неделния следобед в акомпанимент с дъжда. Рутина, която обичах и която ме срещаше с всичко неизказано и несбъднато.

Знаеш ли, Варшава, мисля си, че градовете, които сме обичали в своите двадесет, много приличат на първите ни любови. Когато ги срещнем след години, осъзнаваме, че във Вселената нищо не се губи, но и не се повтаря. Озоваваме се пред един непознат град и един непознат човек. Но въпреки всичко сърцето е в мир. Всяко нещо с времето си, казва. Всяка любов също.

Затова днес си тръгвам без план за връщане. (Но знай, че ако случайността реши друго, ще ми е мило да те видя пак. Винаги.)

И благодаря за уроците,

Мария

*Из архивите на август’17

… действие vs. думи

психодрамата ми е трудна. правя опити да се свържа с действието, но достигам само до думи и потъвам в тях. сама.

***
мислех си, че блога ме е направил устойчива на споделяне, но не е. тук имам контрол – какво да (по)кажа, какво да остане само за мен. там всичко се вижда. всичко!

тялото говори по-ясно от ума. тялото води.

***

чудя се кога съм загубила способността си да рискувам. или да плача. пета среща и ни една сълза…

къде съм ги оставила?

Випасана медитация

за випасана медитация научих случайно, преди година и нещо, през една чудна статия с Вероника.

открих някаква добра магия в картините и, пространство, което шепти „спри се. чуй. виж. за всичко има време.“.

а аз имам нужда това да ми се напомня.

там накратко Вероника споменаваше за десет дневен курс по випасана медитация и от тогава досега, тази идея отлежава в мен.

до снощи, когато бе първия ми опит.

имам чувството, че нищо друго, извън писането, не ми е давало такова усещане за свързаност, осъзнатост, познание.

***

какво щастие е, мислех си, да забавиш темпото, да чуваш, да виждаш, да мислиш, да усещаш.

да бъдеш.

п.п. може да разгледате повече тук. почти съм се решила за курса лятото. 14 дни (благородно) мълчание.

из думите на деня

чета Peterson. урок по урок. стрела след стрела.

замисли ме за идеалите.

винаги горе, винаги сами, никога тук-и-сега.

илюзия за сбъдване, обречена на смърт, веднъж стъпила в бита.

***

да получаваш и да вземаш едно и също ли е?

желанието ми за близост до хора, от които да черпя, е ли опит за компенсиране на (мои) липси?

***

грях = преминаване на граница

чия?

***

историите, които сама си разказвам, истина ли са или пожелание?

***

един ден, два цвята.

червения победи белия.

***

когато нещо свършва, то винаги има край.

това, което често искаме е, всъщност, друг край.

по-щадящ, по-общ.

***

ужасно трудно ми е да играя себе си.

не.

ужасно трудно ми е да играя.

***

нямам нужда от повече думи.

мога ли да бъда друго?

***

мазохозъм, садизъм, sine qua non.

храна за размисъл.

Краят на кърменето и въпросите, които поставя

Да родя естествено бе избор, който винаги съм разглеждала като най-щадящ и за мен, и за детето. Вярвам, че това и е много важно, защото предполага равнопоставеност на ползите, а не саможертва. Предполага доза здравословен егоизъм, заключващ се в желанието ми за (себе)съхранение, за запазване целостта на тялото ми.

При кърменето, обаче, тази симетричност на ползите в перспектива е трудно уловима. Общуването майка-кърмаче като възможна награда за майката, е преживяване, извън думите, и свързването с него преди да настъпи радостта от кърменето, е ако не невъзможно, то трудно.

Затова и докато бях бременна знаех как искам да родя, но не бях съвсем убедена дали искам да кърмя. Не знаех и след като родих. Разбрах, че трябва да кърмя, когато на петия ден от раждането си, синът ни бе приет в болница без мен. Раздяла, която доведе до дълъг период на смесено хранене с 400-600мл. адаптирано мляко/ден. (опит, който навярно ще споделя в друг текст).

Разбрах, че искам да кърмя в края на третия, началото на четвъртия месец от раждането на Алек. Тогава, когато преборих добавката и преминахме на ексклузивно кърмене. Когато вътрешно се бях успокоила и бях влязла в ритъм. Когато бях повече любов, по-малко страх. И тогава, когато си казах, че не е нужно да повтарям модела на майка ми с мен – аз също съм карала тежка жълтеница, също съм била дохранвана и съответно, кърмена до третия месец. Когато си дадох позволение да мога повече.

Краят на кърменето

Краят на кърменето е най-трудното решение, което съм взимала като майка за тази първа наша година. Обратно на това, което си мислят много жени, които или не са кърмили, или са го правили за кратко в началото, когато е трудно, а често и болезнено, кърменето не тежи. Дори напротив, прави ежедневието ти много по-леко в чисто практичен аспект, извън отделянето на окситоцин, което съвсем не е за пренебрегване :)

Тази ми нагласа (за кърменето като нещо лесно и естествено) и връзката, която бях развила с детето ми, ми позволи да изляза от дома, когато Алек бе на 10 месеца (т.е. от декември’18) и да съвместявам стаж и работа с кърмене (сутрин, вечер, нощем) без проблем или дискомфорт за мен. (Природата е велика и невероятно приспособима!) Тъй като кърменето за мен, наред с много други неща, бе и личен успех, фактът, че съчетавах работа на пълен работен ден с кърмене, само увеличаваше гордостта ми :) (Важен момент за размисъл.)

През последните месеци, обаче, осъзнавах, че детето ми е готово за отбиване*, но не предприема нищо в тази посока само… Давах си сметка, че правя нещо грешно, но не знаех какво. Бях успяла да го науча да бъде с други хора за дълъг период от време (8 – 10 часа) без преживяване на загуба и търсене на “мама”. Можеше да бъде приспан за първия нощен сън от баща си, баба си, леля си. Лесно се свързваше с нови хора и ядеше с апетит.

Защо тогава в близост до мен продължаваше да бъде пристрастено кърмаче?

Тъй като сама не успявах да открия отговор на този въпрос, а успеха си като майка (или онова, което аз преживявам като успех) дължа на срещата си с психологията и анализата, реших да се обърна към психоаналитик- доц. Моника Богданова.

Много рано в разговора ни излезе въпроса не дали детето е готово, а дали аз съм готова? (Не бях.) Правех ли наистина опити да го отбивам или още се чудех сега или после? (Още се чудех.) Какво ми дава кърменето? (Спокойствие.) Имам ли с какво да го заменя, след като приключи? (Не бях мислила въобще по този въпрос.)

В момента на сесията ни, Алек тъкмо бе станал на година и 2 месеца. 10 дни по-късно официално приключих(ме) с кърменето, при това сравнително леко. И понеже често мненията около кърменето са много полюсни, ми се прииска да споделя малко от моя опит на човек, който 3+ месеца се е борил за всяка капка мляко (буквално) и който след 14 месеца кърмене се отказа от него (доброволно)…

НА КОГО КАЗВАМ “НЕ”?

Краят на кърменето, в същността си, е способността на майката да каже “Не”. Но “не” на кого? Лесният отговор тук е, разбира се, на детето. Но това “Не” може да бъде и на много други хора, около майката, които имат очаквания кърменето да продължи, поради една или друга (тяхна) причина. С други думи, една от първите ми задачи бе да обясня края на кърменето като трансформация, а не като загуба на любов и/или грижа към детето. Нещо, за което определено не си давах сметка като предизвикателство.

А МОГА ЛИ ВЪОБЩЕ ДА КАЗВАМ “НЕ”?

Възпитавана съм в строго определени граници, през много правила и много “не”-та. Съответно, дълго време във фантазията ми добрата майка е била със знак на равенство за либерална майка, майка, която не казва “не”. За щастие и тъкмо навреме психологията ме убеди в нуждата от граници :) , но по някаква причина бях поставила кърменето в една комфортна зона, в която не ми е важно да казвам “Не”. Целият контрол кога/къде бе в ръцете на Алек. Това означава, че след като се прибера у дома можех да го кърмя и 15 пъти за три часа, а нощем продължаваше да бъде с режим на новородено и се будеше през час и половина.

И ако първият въпрос ме изправи пред или срещу Другите, то този ме изправи срещу себе си. Трябваше да намеря правилните думи и да се науча да казвам “Не”, осъзнавайки, че това “Не” ме лишава от голямо удобство в редица ситуации на изнервено или плачещо бебе и носи след себе си нуждата от придобиване на ново знание/умение.

Учудващо за мен самата, бързо си изградих подход да отвличам вниманието на детето към игра и намалих кърменията до 1-2 преди заспиване. Дори бих казала, че общуването ни рязко се подобри.

КЪДЕ Е БАЩАТА?

Имам щастието мъжа до мен да бъде прекрасен партньор в грижите за детето и дома ни, което ни помогна не само да се съхраним през тази първа година на млади родители, но и самите ние да бъдем по-добри един към друг. Колкото и обаче, да бяхме наравно родители, като майка и студент по психология & обучаващ се терапевт, основните решения за отглеждането на детето – от хранене, през медицинска грижа, когато се налага, до възпитание, се взимаха от мен, а мъжът ми се доверяваше и се включваше в избраната посока.

Само, че при кърмене на поискване и, смея да твърдя, пристрастено кърмаче, края на кърменето не е еднократно действие, което мога да предприема сама, а партньорът ми да се включи в последствие. Напротив, то изисква активно участие от Друг човек, най-добре от Бащата. Защото е процес.

Този въпрос ми помогна да осъзная най-важното: пространството, което края на кърменето отваря, е пространство на Бащата.

Не само като му дава основна роля във въвеждането на новата реалност, а и като му позволява да влезе като равноправен родител. Защото в един по-широк план, след края на кърменето, майка и баща могат да бъдат взаимозаменяеми.

Моето предизвикателство тук бе в първата част – да се отдръпна, съвсем символично дори, отделяйки се в друга стая, и да се доверя на мъжа ми, че той може и ще се справи сам. Страх от настъпването на взаимозаменяемост нямах, защото нямах страх да изляза от дома и да се върна в “живия живот”. (Също важно да се отбележе.)

Преживяване на липсата за свързаност

След първите шест месеци, за мен кърменето бе повече свързване майка-дете, отколкото хранене. Свързване като никое друго, което много напомня на времето, в което детето е било в утробата ни. Когато сме били две-в-едно. Или, по-точно, когато сме били едно.

И това е едно безценно усещане, от което не можеш да се откажеш с лека ръка. Признавам, че първата седмица след като спрях да кърмя, имах десетки пориви да се върна обратно в тази свързаност. Нямах преживяване за победа, а за загуба. При това загуба на нещо, което никога няма да се върне. Безвъзвратна загуба.

Загуба, която успях да преодолея през разума. През отказа да виждам кърменето като нещо различно от очакванията ни към разбиране, хранене, хигиена, език, фина моторика и пр., които естествено и целенасочено подпомагаме като родители през игри, задачи, примери. През поставяне на правила и граници.

Спомних си и думите на една известна майка, която подкрепя естественото отбиване – в нейния случай до почти четири годишна възраст. “Защото съм мързелива майка и искам да ми е лесно.”

А на мен ми е важно да бъде правилно. И си мисля, че една майка или, по-добре, един родител, се доказва през решенията, които не само не са му лесни, а биха могли да бъдат и ощетяващи за него, но са правилни за децата му.

И преди да влезем в дискурса на правилно и грешно, обективно и субективно, всичко, което искам да кажа през споделеното е – не се примирявайте с най-лесните отговори, мислете критично, наблюдавайте децата си и бъдете смели в решенията, които са трудни, но вътре в себе си, знаете че са правилни.

П.П. В целия текст, където мога и съвсем целенасочено, съм използвала „край на кърменето“ вместо „отбиване“. Отбиването като понятие лесно ни вкарва в отбранителна и/или отблъскваща позиция, в общуване през противопоставяне. Докато, когато говорим за „край на кърменето“, всъщност отваряме вечната тема за началото-и-краят, която, вярвам, извиква по-малко съпротиви и повече приемане от мислещия човек. Или както проф. Орлин Тодоров сподели вчера от сцената на „Бащите говорят“, най-ясно осъзнаваме смъртността си през родителството. А какво е смъртността, ако не обратното на безкрайността?