„Дарът на терапията“, Ървин Д. Ялом

„Дарът на терапията“ е първият ми допир до творчеството на Ървин Ялом. Нещо средно между практическо ръководство към бъдещи терапевти и обобщение на личния стил на работа на автора, практикуващ психоаналитик. Чете се бързо, не е претенциозна и не изисква някаква особена подготовка, за да бъде разбрана, т.е. би могла потенциално да бъде интересна на всеки.

И точно в това е проблемът, според мен. Защото да пишеш за живата терапия, ако мога така да я нарека, е като упражнение по баланс на въже. От едната страна на въжето стои популярната психология с нейния повърхностен прочит на важни житейски въпроси, а от другата е задълбоченото изследване на случаи от практиката, което би било оценено от сравнително малка и взискателна аудитория. Да не залитнеш в едната или в другата крайност е трудна задача и ако мога да направя сравнение с „Осъзнат живот…“, то за мен Стивън Грос се справя по-добре.

Да се върна, обаче, на „Дарът на терапията“.

Още в самото начало Ялом споделя, че се опитва да индивидуализира терапията за всеки пациент като използва различни подходи, но най-често изхожда от междуличностната отправна рамка, в чийто фокус са взаимоотношенията ни с важните фигури в нашия живот, или екзистенциалната, в която разграничава четири базисни притеснения, с които човек се сблъсква – смъртта, изолацията, смисълът на живота и свободата. (В новите бележки към изданието, Ялом пише „никога не съм смятал екзистенциалния подход за самостоятелна терапевтична школа.“) Съветите в книгата са разделени именно по тези теми, а в центъра им стои личността на терапевта – най-ценният инструмент на терапията.

***
Трудно ми е да реша искам ли да я препоръчам или не. Откровено казано, ако нямах интереси в областта на терапията, не съм сигурна дали бих и обърнала внимание. От друга страна пък, не бих казала, че ми даде много, освен, че ме накара да преосмисля границите на връзката клиент-терапевт. И ако досега по-скоро подкрепях идеята за автентичността на терапевта и неговото саморазкриване, признаване на собствените му грешки и т.н., през споделеното от Ялом започнах да се съмнявам в правотата на това… равноправие. (Примерите с по-близкия, по-човешкия, физически, контакт ми се струват съвсем смели. Или направо опасни.) Т.е., при мен книгата имаше обратен на търсения ефект.

Но това, всъщност, е много ценно само по себе си, нали?

„В самата си същност процесът на терапията трябва да е спонтанен – вечно течащи води…“

„Решенията са скъпи, защото изискват отказване.“

„Понякога просто напомням на пациентите, че рано или късно ще трябва да се откажат от целта да имат по-добро минало.“

„Има едно-единствено истинско свойство на романтичната любов: тя никога не остава – преходността е част от природата на влюбеност.“

„… съществува връзка между степента на тревожност от смъртта и степента, до която човек се е реализирал.“

2018

От майка ми знам, че няма лошо време. Времето просто е. Навярно това е бил първият ми урок по приемане без съпротиви. Същият, който направи 2018-та лека и приятна и ме спаси от капаните на всички „защо сега….?“ в новата ми роля на майка. Всяка задача – хранене, преобличане, приспиване – разглеждах не като тежест, а като повод за близост, за общуване, за свързване. Така, както за децата всяко време е време за игра.

За този и други ценни уроци от годината си мисля днес, в един тих и снежен неделен следобед, малко след средата на декември – време за разплащане и планиране.

***
Може би не е случайно, че започвам равносметката си в (от?) университета. Там, където се чувствам близо до центъра си. Вярвам, че тази първа година като майка нямаше да бъде това, което е, без връзката ми с психологията и наученото през последните две години.

Именно тук научих, че:

– не говорим на, а с бебето;
– бебето не плаче, за да (те) манипулира, а защото това е единственият начин, който познава, за да съобщи за свой дискомфорт;
– границите са нужни, крайностите – опасни;
– задачата на родителя е да придружава детето до момента, в който стане самостоятелен и е добре жената да запази своите роли, извън тази на майка, за да не се отвори дупка след години, която да я остави празна;

И най-важният урок – майката трябва да вярва на интуицията си, а близките и да не подлагат на съмнение всяко нейно решение; да следват повече, отколкото да (се) налагат.

Всичко това и още ми помогна да се справя с раждането, с кърменето и с цялостното гледане на първо дете все едно е второ. Без (излишен) стрес, с радост, спокойствие и приемане.

Не случайно думата на годината, която си бях избрала, бе motherhood. Година, в която най-важната ми задача бе да присъствам осъзнато в живота на детето ми, да му дам сигурност и любов. Обръщайки се назад вярвам, че се справям добре.

***
Освен година, посветена на сина ми, 2018-та бе и време, в което израснах като партньор и като дъщеря.

Раждането на дете в една двойка винаги я променя. При някои тази промяна е към по-лошо, дори и само временно, защото неизвестните, умората, фокуса върху новото човече, натежават и крадат от грижата към партньора. При други, обаче, детето заздравява връзката. Щастлива съм, че любовта на мъжа до мен само расте през времето и грижата, посветени на сина ни. Много помогнаха и опитите ни да запазим голяма част от любимите ни неща от живота преди– приятели, излизания, занимания, които ни носят смисъл. Винаги съм твърдяла, че детето не е причина животът да спре. И колкото по-щастливи от дните си са майката и бащата, толкова повече могат да дадат във връзката си с детето.

Веднъж станала майка, неизменно започваш да разбираш и своята по-добре :) Да знаеш какво и е струвало да бъде винаги тук и как зад всяко „облечи се“, „изпий си чая“, „не стой на течение“ се е криел страха от това да види детето си болно. Страх, който истински разбираш само в ролята си на майка. Както и много други неща, свързани с ежедневието на майка, които съм мислила, че разбирам, но не съм. Защото тук теория без практика няма тежест.

***
2018-та бе и година на преосмисляне на приятелствата ми и на създаване на нови, които, вярвам, ще бъдат по-устойчиви във времето, защото се срещаме вече изградени личности и ни е по-лесно да разпознаем с кого ни е смислено заедно и с кого не. Смислено и спокойно. Без поза, без страх да бъдеш себе си.

Между другото, една от хубавите изненади тази година бе колко естествено майчинството ме научи да отсявам, хора и неща, и да съм много, ама много придирчива към всяка минута време. Да решавам между да и не, без опция може би. Затова и отдавна не съм имала година, в която имах време за писане и четене, като през тази.

***
Накратко, оставям зад гърба си най-важната си лична година досега. Година, която донесе най-големият подарък, а с него дойдоха и даровете на увереността, осъзнатостта, посоката и тонове енергия за сбъдване, за действие.
За 2019-та година си пожелавам много енергия- у дома и обратно на работа. Да имам сили да се отстоявам в ситуациите, които са ми важни, но и да знам без кои битки мога. Да слушам и чувам повече. Да развивам силните си страни и да не търся оправдание на слабите си. Действията ми да са в синхрон със ценностите ми. И да обърна малко повече внимание на женското в мен, да бъда малко по-суетна. Време ми е, мисля, да се разделя с момичето в мен и да прегърна жената.А думата ми за 2019-та ще е practice what you preach. Вашата?Бъдете здрави и заобиколени с добри хора и смислени проекти,

Мария

 

Време разделно #Ден27***

Всяко ново начало поставя пред нас въпросa за Пътя.

По своя път ли вървим или следваме чужд?
По инерция ли се движим или сме в контрол?
Да намалим или да забързаме?
Имаме ли нужда от почивка?
Тази ли е посоката?
Има ли по-пряк път?
Сами ли да пътуваме или с компания?

Щастливи ли сме? (да се задава всеки ден :) )

Никой не разполага с отговорите на тези въпроси за друг човек, извън себе си. Но и не е готов за тях, ако не е готов за действие.

Действието означава промяна, а промяната винаги отгръща някоя важна глава от книгата на живота ни, в която оставяме работа, партньор, приятели… Оставяме удобното, познатото.

И понеже новата година е почти тук и за много от вас предстоят промени, днес искам да помислите има ли как тези промени (раздели?) да бъдат не плавни, не, но да се случат по начин, който няма да наруши ценностите ви.

Като дете често съм чувала израза „да се разделят като големи хора“, но не мисля, че възрастта има значение. Отказа от нараняване и поемането на лична отговорност са онова, което би ни позволило да останем вън от отмъщението затова, че не сме били щастливи там, където сме. Затова, че сме останали повече, отколкото е трябвало. Затова, че сме знаели, а не сме правили нищо. Ние и само ние.

***

Ако ви предстои да смените работата си, организирайте проектите и файловете си така, както бихте искали вие да ги получите. Ако има нов човек, който да заеме мястото ви, отделете му време с желание и фокус, а не по задължение. Ако все още няма такъв, предложете да направите среща в по-късен етап; покажете готовност да подадете ръка в случай на нужда.

Ако предприемате раздяла в личен план, не хвърляйте цялата вина върху партньора ви, не говорете за загубено време, не драматизирайте повече, отколкото трябва. Припомнете си добрите дни и вземете важните уроци. Поемете отговорност и почувствайте раздялата като ваш личен избор, който ще ви позволи да бъдете верни на себе си и на нещата, които са ви важни. Ако не сте я инициирали вие, помнете, че никой не си тръгва от там, където е бил щастлив.

***
Празниците, особено Коледа, Нова Година, рождените дни, наред с приказките и вълшебствата, отварят сетивата за липсите в живота ни и ни вдъхват кураж да излезем от течението и да опънем платната в избраната от нас посока.

Но нека на отплаване бъдем внимателни към хората и нещата, които са били част от пътуването ни досега. Важно е.

С пожелание за попътен вятър,

Мария

 

***Споделям този текст като едно от декемврийските ми писма до група смели момичета и момчета, с които пътуваме заедно през старото към новото. През 2019-та ще изпращам по едно писмо в началото на всеки месец. Ако и ти искаш, пиши ми на  chincheva [.] mariya [@] gmail [.] com 

„Гам“, Ерих Мария Ремарк

Когато открих Ремарк, месеци наред не можех да се откъсна от книгите му – Трима другари, Живот назаем, Искрица живот, Нощ в Лисабон, Черния обелискЧетях и се възхищавах на думите му и на това колко добре е разбирал живота, хората, любовта. Тогава още не беше толкова модерен (намиг) и повечето му книги нямаха нови издания, затова обикалях антикварните. В една от тях ми казаха „Трябва да прочетете „Гам“. Това е най-добрата книга на Ремарк, основата. Всички образи, които впоследствие доразвива в следващите си книги, водят началото си там.“ Така започна моето неуспешно търсене на „Гам“, докато миналата година не излезе от печат.

Дали заради високите очаквания, обаче, дали заради различното ми емоционално състояние от времето, когато го открих като автор (вселени назад), дали защото я четях много разпокъсано… не успя да ме грабне.

Вървеше ми бавно, трудно, объркано. А историята е обещаваща- красива жена в търсене на себе си и на любовта :) Търсенето и намирането и минава през различни мъже, всеки от които и носи урок…

Откровено казано не знам дали да ви я препоръчам, но препрочитайки нещата, които са ми направили впечатление, може би след време ще и дам втори шанс.

 

„Знаеше, че бе нужно само едно нещо, за да властваш над останалите – да овладееш самия себе си.“

„Човек бе вечно сам. Дори любовта е вид бягство.“

„Не свършваше ли всяка любов в първичния майчински инстинкт, не беше ли майчинството началото и краят?“

„Човек е способен да преодолее единствено онова, което познава.“

„Да опознаеш означава да се освободиш.“

„Всички западняци задават много въпроси, мълчат прекалено малко и не могат да изчакват. Който може да чака и е готов, ще види резултата.“

„Ливадата е по-силна от дъба. Тя не се пречупва по време на буря, защото я следва.“

„Ще минеш още през много хора, преди да достигнеш до себе си.“

„… Бяха хора, забогатели така бързо, че маниерите им бяха изостанали.“

„Случайността е една от формите на съдбата – може би по-възбуждаща – но за сметка на това неизбежна.“

„- Извисяването не означава ли просто мълчание, но Вие се опитвате да жонглирате с много думи.
– Нали вече казах, че думите са безвредни.
– Все пак често пречат.
– За две хиляди години сме свикнали вече да не им се доверяваме изцяло, особено когато искаме да стигнем до резултатите.“

„По-красиво е да гасиш свещи, отколкото да ги палиш.“

„Това е само картина на съществуването, без наличието на примитивни желания за притежание.“

„… а тишината е винаги повече от шума.“

„Вече не познаваме достопочтенните чувства на своите предци. За тях любовта е била нещо, което носи мириса на тайнство и прикритост, а за нас тя е вихър и битка. Ние само доказваме себе си, затова обичаме сензациите – естествено – но не е ли по-добре така, отколкото да изживяваме забравени чувства, които вече не ни отиват. Темпото ни омагьосва, а не продължителността.“

„Тайната е проста – да остане нагонът анонимен – казвам Ви го съвсем спокойно, защо ме гледате така уплашено- та аз Ви давам равен шанс, след като Ви издавам тайната – опастността се крие в това, което другите смехотворно погрешно наричат любов- нещо те парализира, въздейства ти и това води до загуба – в началото не е буреносна, а леко се промъква, безшумно. Внася инфекцията, а после, когато дойде бурята, човек открива пораженията върху себе си, бунтува се и те поваля – тази изостаналост на артериите, тази непозната чума, тази примамваща манифестация на нагона: любов…“

„Ако човек прекъсне желанието си да притежава, ще му принадлежи цял един свят.“

„… Това е последната. Но тя е същата като останалите. Защо тогава е тази претенциозна дума – последен. В живота последното винаги носи в себе си нотка на трагизъм – началото и края.“

„Изчакваше, защото винаги предимство има изчакващия.“

„Съществуването се подчинява на инстинкта, а не на логиката.“

„… всички по-дълбоки неща имат две лица и само посредствеността е постоянна.“

„… самотата прави нещата прости.“

„Себеотдаването означава смърт, а за да притежаваш, трябва да избягаш.“

„Трагедията не е в резултата, а в нагласата.“

„На преден план изскочи най-простата от всички истини: всичко и винаги е било добро и правилно. Който следва сам себе си, никога не бърка пътя. Който губи сам себе си, никога не бърка пътя. А който открива света, открива и себе си. Който усети себе си, стои над всичко и преминава във вечността. Човек вечно усеща единствено себе си.“

„Векът на психоанализата“

“Words have a magical power. They can bring either the greatest happiness or deepest despair; they can transfer knowledge from teacher to student; words enable the orator to sway his audience and dictate its decisions. Words are capable of arousing the strongest emotions and prompting all men’s actions.”  (Sigmund Freud)

Малко по малко се завръщам към университета и това ме прави истински щастлива. Вярвам, че наученото през последните две години в магистратурата по Психология на развитието и около нея, направи адаптацията ми към ролята на майка много по-лека и ми вдъхна увереност в общуването с Алек.

Вчерашният ден премина под знака на еднодневна конференция „Векът на психоанализата“, събрала много смислени хора и текстове и даваща пространство за диалог между различните школи в психоаналитичната терапия. Тръгнах си още по-нетърпелива за влизането ми в лична анализа и с много бележки, сред които най-важните оставям тук, за да се връщам към тях:

  • не може да се лекува без да се научи нещо ново или терапията, за да бъде терапия, трябва да носи знание;
  • кога започва и кога свършва анализата?
  • има разлика между искане и желание;
  • истината има трансформативна функция;
  • анализата предполага някаква спешност – нещо повече не може да бъде така;
  • има ли пространство между свои и чужди?
  • езикът винаги е езикът на Другия (докога?);
  • нуждата от издължаване за постигане на равнопоставеност във взаимоотношенията;
  • бащината функция е в криза, майката е тази, която поставя граници;
  • за четене: за автобиографичната памет; Айхман в Йерусалим, Репортаж за баналността на злотоСтруктурална антропология;
  • за гледане: Рашомон

Декември като пътуване

декември е вселена, в която търся и намирам смисъл. едновременно ревизия на дните и детокс на сърцето от всичко излишно, всичко, което ме отдалечава от важните ми хора и неща. от щастието да бъдеш.

празнувам го обръщайки се първо към себе си, а след това и към Другите, защото най-добрия подарък, който можем да дадем на близките си е грижата към нас самите, вън и вътре.

тази година имам желанието да споделя моя декември с вас и съм ви намислила по едно писмо за всеки ден от този месец – магия.

ще се радвам да го пропътуваме заедно.

единственото, което е нужно е да ми пишете на chincheva [.] mariya [@] gmail [.] com и да споделите какво е декември за вас.

за мен знаете. вселена.

П.П. не обичам разделенията на мъже vs. жени и всеки е добре дошъл да се включи, но хей, момчета, имайте предвид, че ще е една идея по-момичешко. предупредени сте :) 

“Шери”, Колет

„Ти си вкусил от младостта! Знаеш, че тя не засища, но човек неизменно се връща при нея…“

История за неравна любов, каквото е всяка любов, поместила едно поколение разлика в основите си. Любов, от която всеки черпи повече, отколкото влага и не влага нищо, извън онова, което е – единият младостта, енергията, въодушевлението, другият – опита, грижата, приемането.

Обратно на онова, с което очите повече са свикнали, тук имаме „завършваща благополучно кариерата си куртизанка“, пред прага на своите петдесет, и едно двадесет и пет годишно красиво и разглезено момче „хлапе“. Един за друг двамата влюбени са Нунун (от френски, умалително на дойка) и бебчо. Истинските им имена нямат значение, защото името предполага да виждаш човека в неговата цялост, а любовта тук е построена на функцията, на нуждата. На идеала, също, каквото е Нунун за Шери, злото пеленаче. На опит да спреш времето, какъвто е Шери за Нунун.

Любов, на която в чистия и вид, винаги е отредено само фрагменти време, не и вечност.

Историята се чете на един дъх и въпреки краткостта си създава впечатление, че няма нужда от ни една дума в повече. Чувството за хумор е бонус :) (“…Денят, в който някоя жена ме обикне заради ума ми, ще съм загубен.”)