„Векът на психоанализата“

“Words have a magical power. They can bring either the greatest happiness or deepest despair; they can transfer knowledge from teacher to student; words enable the orator to sway his audience and dictate its decisions. Words are capable of arousing the strongest emotions and prompting all men’s actions.”  (Sigmund Freud)

Малко по малко се завръщам към университета и това ме прави истински щастлива. Вярвам, че наученото през последните две години в магистратурата по Психология на развитието и около нея, направи адаптацията ми към ролята на майка много по-лека и ми вдъхна увереност в общуването с Алек.

Вчерашният ден премина под знака на еднодневна конференция „Векът на психоанализата“, събрала много смислени хора и текстове и даваща пространство за диалог между различните школи в психоаналитичната терапия. Тръгнах си още по-нетърпелива за влизането ми в лична анализа и с много бележки, сред които най-важните оставям тук, за да се връщам към тях:

  • не може да се лекува без да се научи нещо ново или терапията, за да бъде терапия, трябва да носи знание;
  • кога започва и кога свършва анализата?
  • има разлика между искане и желание;
  • истината има трансформативна функция;
  • анализата предполага някаква спешност – нещо повече не може да бъде така;
  • има ли пространство между свои и чужди?
  • езикът винаги е езикът на Другия (докога?);
  • нуждата от издължаване за постигане на равнопоставеност във взаимоотношенията;
  • бащината функция е в криза, майката е тази, която поставя граници;
  • за четене: за автобиографичната памет; Айхман в Йерусалим, Репортаж за баналността на злотоСтруктурална антропология;
  • за гледане: Рашомон

Декември като пътуване

декември е вселена, в която търся и намирам смисъл. едновременно ревизия на дните и детокс на сърцето от всичко излишно, всичко, което ме отдалечава от важните ми хора и неща. от щастието да бъдеш.

празнувам го обръщайки се първо към себе си, а след това и към Другите, защото най-добрия подарък, който можем да дадем на близките си е грижата към нас самите, вън и вътре.

тази година имам желанието да споделя моя декември с вас и съм ви намислила по едно писмо за всеки ден от този месец – магия.

ще се радвам да го пропътуваме заедно.

единственото, което е нужно е да ми пишете на chincheva [.] mariya [@] gmail [.] com и да споделите какво е декември за вас.

за мен знаете. вселена.

П.П. не обичам разделенията на мъже vs. жени и всеки е добре дошъл да се включи, но хей, момчета, имайте предвид, че ще е една идея по-момичешко. предупредени сте :) 

“Шери”, Колет

„Ти си вкусил от младостта! Знаеш, че тя не засища, но човек неизменно се връща при нея…“

История за неравна любов, каквото е всяка любов, поместила едно поколение разлика в основите си. Любов, от която всеки черпи повече, отколкото влага и не влага нищо, извън онова, което е – единият младостта, енергията, въодушевлението, другият – опита, грижата, приемането.

Обратно на онова, с което очите повече са свикнали, тук имаме „завършваща благополучно кариерата си куртизанка“, пред прага на своите петдесет, и едно двадесет и пет годишно красиво и разглезено момче „хлапе“. Един за друг двамата влюбени са Нунун (от френски, умалително на дойка) и бебчо. Истинските им имена нямат значение, защото името предполага да виждаш човека в неговата цялост, а любовта тук е построена на функцията, на нуждата. На идеала, също, каквото е Нунун за Шери, злото пеленаче. На опит да спреш времето, какъвто е Шери за Нунун.

Любов, на която в чистия и вид, винаги е отредено само фрагменти време, не и вечност.

Историята се чете на един дъх и въпреки краткостта си създава впечатление, че няма нужда от ни една дума в повече. Чувството за хумор е бонус :) (“…Денят, в който някоя жена ме обикне заради ума ми, ще съм загубен.”)

Дом

Али Макбийл. Епизодът, в който купи голямата, празна, стара къща и внесе една закачалка за палта. За да стане къщата дом. Тъгата и изведнъж стана по-мека, самотата и по-поносима. Защото дом, това означава – приятел, който е винаги на твоя страна. Който умее да те прегръща, така че времето да спре; който пази смеха и сълзите ти; който те харесва всякак; който те закриля.

***

Докато четях последния брой на СВЕМА си мислех за разликата между дом и вкъщи.

Вкъщи е било всяко едно място, в което съм живяла, било то хотелска стая за ден. И преди съм го казвала – нямам дума квартира в речника си, защото тя слага разстояние между човека и пространството. Разстояние, което пречи да го почувстваш твое, да ти е удобно и уютно. Да се срещнете.

Домът, обаче, сякаш е нещо съвсем различно и не е непременно свързано с физическото; не винаги можеш да го докоснеш.

Дом, например, за мен е Бургас. Не толкова вкъщи, колкото улиците на града, шумът на морето, събраните спомени. Вярвам, че Бургас винаги ще остане такъв, привилегия на местата, в които сме били деца.

Варна, обратно, беше дом. До един студен януарски следобед, който заличи всичко преди него и остави солен послевкус, но не на море. Никой не обича да се връща там, където го е боляло. Затова и от тогава досега почти не съм се завръщала, а завърна ли се, винаги е януари.

Варшава и Познан чувствам като стаи в един по-голям дом – Полша. Без да съм оставяла сърцето си там, което често помага да почувстваш един град като дом, Полша ми е много любима. Чувствам се на място по улиците и, спокойна да бъда себе си.

София е изключение от градовете, в които съм живяла. Тук имам дом, но той не е града (колкото и да обичам София), а е онова физическо пространство, което почувствах свое от мига, в който го видях и измечтах. Дом, който винаги е с отворени врати за приятели и е най-любимото ми място за събиране на смисъл. Дом, в който е семейството ми, а това значи – сърцето ми.

***
Почти цялото лято изкарах на гости у дома или там, където съм израснала, там, където са родителите ми. Но ако е дом, то можеш ли да бъдеш едновременно гост и домакин? Не мисля.

Домът би трябвало да е място, което носи твоя отпечатък, твоята енергия, да е повече твой и по-малко чужд. Е ли тогава домът на родителите ни наш дом?

Струва ми се, че не е или ако е, то е за малко. Едно преходно пространство, което ни е приютило и което сме заобичали такова, каквото е.

А домът, мисля си, се създава, не се наследява.

***

Дом са още сърцата на хората, които са ми важни.

Сутрините, които посрещам, обърната към себе си.

Музика, която ме прегръща.

Морето рано сутрин и планината, видяна отвисоко.

***

Дом са думите, които ме създават.

32


Септември, казват, бил тридесет дневно сбогуване с лятото. Фина настройка за есента и живота такъв, какъвто е – с графиците, с работата, с грижите. Лятото е пауза в живота ни на възрастни; есента натиска копчето за (ре)старт.

Неусетно заживяваме в един ритъм с природата и всеки разговор започва или завършва с времето. Развиваме чувствителност към всеки градус промяна в температурата, забелязваме всяко паднало листо, изпъваме вратове към слънцето в опит да съхраним топлината му.

Вниманието ни е еднакво изострено навън и навътре. Изравяме обещанията, давани на всяко първо число, понеделник или друго, изтупваме ги от праха, избираме онези, които можем още да спасим, пардон, сбъднем. 

Септември изпълва сърцата ни по равно с ентусиазъм от има още време и с носталгия дали и животът ни няма да премине така бързо  като всяко лято…?

***

Родена съм в последния ден на септември. Ден тридесети. Винаги ми е звучало кръгло, завършено, тежко. Винаги съм го мислела като ден, в който трябва да знам “а сега накъде?”. Въпрос, който те връща при основата-  кой съм аз? какви съм ги свършил досега? какво ми е важно? Мисля си дали този тип равносметки са причината много хора да не си празнуват рожденните дни. Но дали празнуваш или не, въпросите са тук и винаги ще бъдат.

***

Последните ми рожденни дни си правиха компания със страха, че закъснявам за най-важното, най-смисленото. Абсолютното клише без това по някакъв начин да прави захапката му по-мека. Имах нужда от ролята на майка не като нещо, което да ме погълне, а като нещо, без което ще изгубя всичко друго, което съм или искам. Днес, в първия си рожден ден като майка, не забравям да си напомня, че да бъда майка е само една от ролите ми. Вярвам, че децата ни имат нужда най-вече от добри примери, а моите са все пълнокръвни, следват сърцата си, съжителстват със здравословна доза егоизъм и бягат от крайностите. И все пак, през последната ми лична година, съм изцяло посветена на сина си. Защото има време, и време, и едно от важните наши е сега. 

Майчинството (ме) учи на много и все в движение.Учи ме на приемане без желание за контрол и налагане. Наблюдаваш, разбираш, подаваш ръка. Учи ме да чакам. Едно различно, съзидателно търпение. Когато си около малко дете, още повече бебе, интуитивно вярваш, че знаеш по-добре от него от какво има нужда или че винаги си добре дошъл в света му. Това очакване, обаче, е свързано с нашите желания да се чувстваме важни, нужни. А те, децата, бебета също, могат и опознават света и сами и това е ок. Учи ме на повишено внимание към всяка свободна минута. Когато ги има, минутите, ги посвещавам предимно на четене (повече) и писане (по-малко). Вярвам, че всичко друго може да почака и нищо друго не е така важно, както да си подарявам време за мен. Да помня, че съществувам и извън ролята на майка. Знам, че спокойното и щастливото ми Аз ме прави по-добра майка от изрядния дом или домашната храна. Разбира се, това е пряко свързано с отговора на въпроса “Коя съм аз?” и приоритетността на ролите, които съм си избрала. За вас може друго да е ценно. Учи ме още на любопитство, извън повърхността. Когато някой ми даде съвет, че нещо е вредно/полезно, питам защо? кой го казва? 
И най-важното, учи ме да бъда най-добрата версия на себе си, без право на извинения. Децата са мощен мотиватор да бъдем повече.

Днес, на 32, вярвам, че съм по-спокойна, по-уверена, по-сбъдната, по-цяла.

Хубаво е.

12 години самоанализа

“Writing is a form of therapy; sometimes I wonder how all those who do not write, compose, or paint can manage to escape the madness, melancholia, the panic and fear which is inherent in a human situation.” (Graham Greene, Ways of Escape)

12 години списване на блог днес.

Не споделяне, а дълбаене. Търсене. 

Отворено писмо към себе си.

12 години самоанализа. 

***

Спомням си думите на приятелка, която ми разказваше рамката на групата си за споделяне на личен опит и как в началото темпото е бавно, защото “да нямаш бариери и да разказваш лични неща пред непознати с лекота, е симптом сам по себе си.”

Тогава си помислих за блога и плод на каква нужда е Чуждите да ме познават по-добре от Своите?

***

Всяка година мислите ми на този ден са колкото различни, толкова и близки. Едно,обаче, остава непроменено – голямото благодаряе в сърцето за всяка дума и за всяка среща, които блогът ми е подарил.

И на вас благодаря, че въпреки паузите, въпреки промените в темите, повечето книги и по-малкото аз, продължавате да се отбивате. Хубаво е. 

П.П. И честит септември! <3 

Красива бременна жена в метрото*

“Животът без музика”, Людмила Миндова

Опитвам се да си спомня дали съм виждала бременна жена, чийто външен вид ме е отблъснал. Опитвам се, но не мога. Виждала съм лошо облечени жени- според фигурата, протокола, възрастта, сезона или най-прозаичното – погрешно съчетание на цветове и материи, но не мога да си спомня и една бременна жена, която да ме е накарала да погледна настрани.

И преди моята бременност, а още повече сега, големия корем буди у мен единствено усмивка, придружена с тиха молитва наум, от една (раждала) жена към друга – „дано всичко бъде наред“.

Имах късмета да се радвам на лека, спокойна и красива бременност, която си личеше от първите дни, но не през дрехите или килограмите, а в очите. Колеги и приятели, които не знаеха за новината, ме питаха деликатно „ти да не си…?“. Щастието да чакаш дете трудно може да се скрие, а откровено казано, не мисля, че трябва.

Да, интимно е, но тялото ни се променя видимо и това, което можем да направим е да си носим корема с кеф и високо вдигната глава. А това, знаете ли, не е лека задача, защото често бременната жена е красива в очите на Другите, но не и в нейните. И целта на тези недолюбвани фотосесии рядко е демонстративна и „пошла“, а по-скоро е напомняне „ти си красива!“.

Напомняне, от което бременната жена има нужда особено много, когато тялото започне да натежава и боли, лицето е подпухнало, а очите издават поредната безсънна нощ. Тогава вместо да се затворим у дома и да си го пазим за нас този корем, ние като едни истински „мъжки момичета“ (хич не го харесвам този израз) сме навън и отмятаме задача след задача. Защото животът с и без нашия корем си тече и не е до искане да го променяме или не. До напасване е- ние към живота/обществото/работата/университета, не обратното. А навън, между другото, е страшно. Страшни са не бременните с прилепналите клинове (най-удобното нещо през бременността!), а липсата на такт и грижа у околните.

Когато пуснаха значките за бременни в метрото, признавам, много се смях. На кой му е нужна значка като си има корем? Да, ама не. На никой не му пука за бременните жени. Не им пука в градския транспорт, на опашка в магазина или пред лабораторията за поредното вземане на кръв. Седиш и си чакаш като пич не, а като „мъжко момиче“, да ти дойде реда преди да ти е премаляло. Може би единственият път, в който съм плакала с големи, тежки сълзи по време на бременността ми, бе една зимна утрин в 111, на път от Младост 4 към НБУ, с корем, който можеше да заблуди, че утре ще раждам, и не само никой не ми направи място, а всички дружно ме блъскаха в опит да направим още малко място, а после още малко, и още малко…

С тези думи, г-жо Шекерова, искам да ви кажа, че чалгата в обществото ни не е в късите поли на бременните (които така и не съм виждала), а в отсъствието на малките жестове на човечност, които в едни други страни са норма и ежедневие, а при нас- изключение. Чалгата е в бизнеса с бременността, в някои лекари, които те карат да се чувстваш като на поточна линия, дори когато си плащаш, в раждането с грижите преди-и-след, които за много майки вместо магия, са кошмар, който се опитват да забравят. И бременността преди да е на промоция, е на сървайвър мод.

И още нещо. Младите (пардон, модерните) майки днес много четат, много могат и много знаят. Истина е, защото винаги е било така и така трябва да бъде.

П.П. Жалко е, че списание като „Eva“ си позволява такава статия, още повече от редактор. Имаше време, когато чаках с нетърпение всеки брой в търсене на себе си и израстването ми от момиче в жена. От години съм го заменила с Amica, но от време на време му давах втори, трети шанс и т.н. Незаслужено, уви.

П.П.2 Заглавието е от стихосбирката на Людмила Миндова, „Животът без музика“.