Бързай бавно през декември

Времето, в което дадох живот на блога (септември’06) бе и времето, когато за първи път си пожелах един ден да намеря друг формат, през който да споделям, подхранвам или откривам смисли с други търсещи хора тук-и-сега, лице-в-лице. Без посредничеството на технологиите. Аналогово. Човешки. Непринудено.

От тогава до сега е имало десетки пъти, в които това желание е напомняло за себе си, при това през съвсем реални и постижими идеи, но винаги намирах повод да го отложа още малко. Дали от страх, дали от друг вид несигурност, натисках спирачките на егото си и шепнех „не още, не сега“.

Така до началото на тази година, когато в разговор за поредна идея, от която съм се отказала, но виждам реализирана, близък до мен човек каза „Все си първа и все …нищо.“ Без да знае думите му белязаха годината ми и не е имало ден, в който да не си задам въпроса „Кое е онова, което ме спира?“

Отговорността, разбира се. Малко неща са по-крехки и по-трудни от това да придружаваш човек по пътя към най-важната му среща, тази със себе си. От друга страна, ако тази среща се пропусне или се отлага във времето, всички следващи малко или повече ще напомнят за нея и ще носят вкуса на нещо без име, но с история.

И макар да ме делят години до бъдещата ми (и много мечтана) практика на терапевт, от 2006-та до днес, през страниците на блога и на десетките тетрадки у дома, вярвам, че съм направила важни стъпки към тази среща със себе си. Стъпки, които са ми донесли спокойствие, свобода, яснота.

Една такава стъпка бе трудната ми връзка с декември. Завръщането в детството, разделянето с неслученото през годината, усещането за самота и за пропускане на време, на шансове, и на себе си. Когато се помирихме, декември се превърна в прошка, приемане и посока.

Затова за втора поредна година ви каня да пропътуваме заедно този месец-вселена . Всичко, което се изисква, е да се запишете тук, а аз всеки ден през декември ще ви изпращам по едно писмо, което често ще ви отпраща някъде съвсем другаде с надеждата да ви доближи до онова, което ви е важно.

А за първа година, с равни дози страх и вълнение, организирам и семинар в малка група (до 10 човека), ден преди първи декември (30/11, 9:30 – 12:30), единствено и само от позицията на спътник в търсенето на смисъл. Нарекла съм го „Бързай бавно през декември.“ Ако това е нещо, което сърцето ви интуитивно разпознава като нужно, пишете ми за подробности.

Бъдете добри и бързайте бавно към себе си,

Мария

Икигай: Тайните на Япония за дълъг и щастлив живот

„Ние сме онова, което правим всеки ден. Съвършенството не е действие, а навик.“ (Аристотел)

Приятна книга за ранен сутрешен commute или протяжен следобед. Не казва нищо ново, но добре обобщава онова, което често забравяме – доброто здраве изисква ежедневна грижа. При това грижа в малките неща всеки ден. Затова и онова, което авторите наричат тайната на Япония за дълъг живот, далеч не е тайна, а е добре позната на всички ни рецепта:

  • сън
  • движение
  • здравословна храна в умерени количества
  • работа, която носи смисъл и радост
  • семейство и приятели
  • усещане за принадлежност и посока

С други думи, японците не са открили тайната за дълъг и щастлив живот, а просто са най-близо до това да живеят спрямо онова, което знаят. Да превърнат знанието в действие. Което не е малко, но и не заслужава цяла книга :) Спокойно може да я пропуснете.

„Дългият живот зависи само от три неща: упражнения за здраве, добра храна и срещи с хора.“

„Да правиш много неща всеки ден. Винаги да си зает, но да ги подреждаш едно след друго, без да се напрягаш.“

„Черно мляко“ – майчинството като мъченичество?

В деня, в който приятелка ми подари „Черно мляко“ на Елиф Шафак с думите „Трябва да я прочетеш!“, друга ми писа „Съжалявам, че я получаваш чак сега.“ И тъй като ми се е случвало да не се вслушам в сходни препоръки за други книги и после в действителност да съжалявам, този път оставих всичко останало и започнах да чета. Още със заглавието интуицията ми беше, че това не е моята книга, или по-точно – не е моят опит или лична история с майчинството нито преди раждането, нито след него, нито в цялата първа и често най-трудна година. Оказах се права.

Книгата е построена като дневник на страховете и неизвестните около големия въпрос в живота на една жена, още повече жена на 30+: искам или не искам да имам деца? Не закъсняват и другите въпроси- „Ако да, кога?“ и „Мога ли да имам и деца, и кариера?“ Не, че това не са важни въпроси, напротив, но не само, че не успях да се свържа с предложените им отговори, но и намирам подхода на авторката към тях истински грешен. Толкова, че ако зависи от мен, ще предупредя колкото се може повече жени „не четете тази книга“ (за което полагам не малко усилия :)).

Въпреки сравнително „оптимистичния“ финал, основната сюжетна линия на книгата е колко страшно и колко трудно е майчинството, колко ограбващо е от време, свобода, избори. Ако все пак някоя майка успее да се справи с тази непосилна задача, то това е по-скоро късмет, изключение, във всички случаи не е нормата. Нормата е, че всичко, свързано с бременност, раждане, кърмене, връщане обратно на работа, и т.н., е предизвикателство. Нормата е секцио, следродилна депресия, невъзможност или проблеми с кърменето, нехаресване, трудности във връзката. Или накратко, майчинствотото е по-близо до мъченичество, от което малко успяват да се спасят. Не, благодаря.

Майчинството е такова, каквото изберете да бъде.* И ако сте използвали разумно деветте месеца подготовка и за раждането, и за това, което предстои след него, шансът да имате прекрасна първа среща с новата ви роля е голям. Но за да се случи това трябва внимателно да си избирате историите и хората, с които се свързвате.

Което ми напомня за една случка от пролетта. Близка приятелка ни дойде на гости от Испания с двете си деца- едното на 10 месеца, другото на две и половина. Един ден сподели, че като пътувала в метрото тук я гледали със съжаление – „Сама жена с две малки деца, че и в градски транспорт. „А, знаеш ли,“ каза, „в Мадрид като ни видят така, че и с кучето, хората се усмихват и казват „Каква весела компания!“. С това не искам да кажа, че майчинството е винаги лесно, забавно, instagrammable. Не е, но може да бъде много по-често такова, отколкото друго. Пожелавам го от сърце на тези, на които им предстои и надявам се стана ясно- не четете тази книга :) .

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

P.S. 1 Изключвам историите за специални деца (в най-хубавия смисъл на думата) и още толкова специални и силни майки (с най-голямото уважение и възхищение, на което съм способна). Сякаш те, които имат най-много право да им е трудно, често са и най-сърдечни, мили и подкрепящи в отношението си към майчинството.

P.S. 2 В текста тук изключвам „половината“ от книгата, а именно- разказите за други жени писателки и как те са се справили с вътрешните си конфликти, защото те също бяха така подбрани, че да подкрепят основната линия за трудно и сложно.

33

(септември)

в ръцете ми септември винаги е бил парче пластелин, на което давам живот според онова, което ми е важно или, по-лошо, онова, което е просто красиво. рядко усещам съпротивление, дори напротив – септември винаги ми дава повече.

тази година, обаче, любимият месец ми се изплъзва. като будистки монах редя пясъчинки, които след това невидима, чужда ръка руши.

нещо се случва.

***
(последната неделя на септември)

септември трябва да е сатвичен, мисля си, докато няколко слънчеви лъча играят по клавиатурата. eдновременно благ и сръчен двигател на прехода от безгрижното, топлото, споделеното, към заетото, студеното, изолиранато. месец, който живее в големите въпроси, в търсенето, в непреходното. обръщане не просто навътре, а нагоре, отвъд егото.

***
(вчера, тридесет(и))

септември е есен. капки дъжд, килим от листа, откраднато слънце. завръщане у дома.

празнувам тихо своите тридесет-и-три. Христовата възраст. нещо в теб умира, друго се ражда, за да пребъде. чувствам мъдростта на годините през списъка с желания и хората, от които имам нужда – онези, които ме правят по-добра и по-силна, които ме връщат в Пътя.

и ако личната ми годината мина под въпроса що е това качество на живот, през тази си пожелавам да намеря смелост да сбъдна отговора. да живея според онова, в което вярвам. да бъда повече действие и по-малко думи. да консумирам по-малко, да ценя повече, да живея по-просто. и да си избирам удоволствия, които не разрушват.

как хубаво звучи, нали?

бъдете здрави и бъдете добри.

***

(днес, първи октомври)

втора чаша с кафе. вместо книга, прехвърлям бележките в notes. за повечето нямам спомен, а уж всички са скорошни, на година-две максимум. живея в заблудата, че нямам време за писане, а явно е друго. какво, обаче?

… август срещу септември

последният ден на август. лято, есен и зима в едно. началото на края. или отваряш шампанско, или хвърляш спасителен пояс на годината. изместваш фокуса от най-важното към по-лесното. а то, Важното, Голямото, е ка̀лено през годините в режим изчакване. толкова, че понякога се питаш дали наистина (ти) е важно. а друг път идеята за сблъсък с хаоса след сбъдване те парализира…

***
краят на август. винаги на море, винаги близо до там, където съм била дете. ако съм била.

този ми е по-труден от други. изправя ме пред истории, които отдавна трябваше да са загубили чара си на онова, към което можеш да се обърнеш всеки път, когато нещо не е О.К.

лекциите в семейната терапия и групата за личен опит през психодрама, едновременно ми дават и взимат. по момичешки наивно вярвах, че няма да е така. че всичко горчиво е предъвкано достатъчен брой пъти, за да не отделя повече сок, но ето, послевкуса от неказаното, неразбраното, неизживяното, пак ме намери.

така ще е, докато продължавам да имам нужда от него.

***

пусни ме да порасна, мамо, казах на сън и всичко си дойде на мястото.

//

първият ден на септември. покой.

всичко е такова, каквото е. или, по-добре, всичко е такова, каквото трябва да е.

септември е сутринта след вечерта, в която си съ-грешил. носи време, покана за действие, избор.

септември гледа напред. там, където Промяната е единствено постижима.

да бъде.

Варшава, 10 години по-късно

Здравей, Варшава,

Дошла съм ти на гости и знаеш ли, вълнувам се все едно ми предстои среща с любим, с когото времето ни е разминало. Едно сладко-горчиво усещане на радост да бъда отново в прегръдките ти и на страх какви сенки ще открия там… А така и не успях да се влюбя тук, знаеш. Но пък се намерих, подредих, пораснах.

Спомням си добре последната ни среща- пак беше август, но не като този, а горещ, лепкав и мъчен. Август, в който никога не съм била по-сама и същевременно, по-спокойна от това. А помежду онзи август и сега, десет години разстояние.

Време, в които те мислех и липсвах както тъжиш по дом, който си напуснал и в който си бил щастлив. (Колко хора могат да се похвалят с такъв?) Питах се как ще ме посрещнеш, дали ще те позная, ще се намеря или ще се изгубя в сърцето ти, пардон, улиците ти. Разигравах наум тази първа наша среща след години все едно се връщам при стара любов, едновременно променена и същата – повече момиче, по-малко жена. Докога?

Разхубавена, така те намерих. Пораснала. По-близо до Запада, нещо, което винаги съм харесвала у теб. Но също и чужда първите три дни, различна следващите. Ти, която беше дом. Всяка стъпка в града бе като deja-vu от друг живот. Ти или аз се бяхме променили повече?

Оставих си време за всичко най-любимо с теб – неделна закуска във Ведел, бавна разходка из Стария град, Шопен неделния следобед в акомпанимент с дъжда. Рутина, която обичах и която ме срещаше с всичко неизказано и несбъднато.

Знаеш ли, Варшава, мисля си, че градовете, които сме обичали в своите двадесет, много приличат на първите ни любови. Когато ги срещнем след години, осъзнаваме, че във Вселената нищо не се губи, но и не се повтаря. Озоваваме се пред един непознат град и един непознат човек. Но въпреки всичко сърцето е в мир. Всяко нещо с времето си, казва. Всяка любов също.

Затова днес си тръгвам без план за връщане. (Но знай, че ако случайността реши друго, ще ми е мило да те видя пак. Винаги.)

И благодаря за уроците,

Мария

*Из архивите на август’17