2

Здравей, момче!

Точно така. От днес официално не си бебе. Факт, който на нас с баща ти отдавна ни е ясен, разбира се, но и който често буди учудване или скептицизъм ако някой се заслуша в начина, по който ти говорим или доверието, което ти имаме.

В тази връзка през последните дни си мислех, че сякаш никога не съм те виждала истински като бебе в смисъла на някой, който не знае, не може, не разбира. Особено в последния. Искрено вярвам, че първите ни разговори се случиха много преди първата ни срещата и ни дадоха чудна основа, на която да стъпим.

Някои биха нарекли доказателствата, които мога да приведа в потвърждение на това общуване щастлива случайност, но и аз, и ти знаем, че е повече от това. На мен ми харесва да го мисля през принципа на реципрочността – потвърждение, че когато се отнасяш към някого с уважение и разбиране, този някой ти отвръща със същото. А има ли разбиране, всичко останало се случва с лекота.

Затова и не съм изненада колко рано и бързо проговори. Или пък, че помниш неща отпреди година. Или, че си пиеш всички сиропи, когато си болен без да се налага да се караме или лъжем (най-много да се спазарим срещу лъжичка мед). Или, че когато ти казах, че дядо ти е сам, защото ти си при нас, а баба е в Германия при леля, всеки ден ставаше с мисъл за дядо – да му се обадим, за да не е тъжен. Или когато ни прегръщаш едновременно с баща ти, за да бъдем тримата едно и никой да не се чувства вън от тази любов. А колко обич имаш само!

***

Какво още да ти кажа? Хубава година оставяш след себе си. С много, много смях и тук-там някоя сълза. За последното обикновено сам си си виновен и през подмсърчане си поемаш отговорността с ясно „Аз!“. Година, в която се научи да взимаш решения и да се шегуваш. Последното ни е много любимо макар и не винаги да бъде в наша полза. Като онзи път преди месец, когато избяга с един бонбон и цяла вечер ти беше смешно. Или когато поискаш да те нося под предтекст, че кръста те боли. (От кой ли си го научил това? :)) Или като ми кажеш „Браво , мамо“ ако успея да те сложа от първия път в столчето за кола. Или когато аз съм болна и трябва да си пръскам от онова фъс-фъс в гърлото и се муся, а ти идваш и казваш „Вкуууссноооо!“.

***

Мога още много да изброявам, но важното е друго. Да те наблюдавам как растеш и си обясняваш света е сред нещата, които могат да ме разплачат за секунда, всеки ден, и пълнят очите и сърцето ми с радост и благодарност.

Затова ти днес празнуваш Живота, а ние празнуваме теб – момчето, което всеки ден ни носи смисъл да бъдем повече. А когато не успяваме, да бъдем поне достатъчно добри. За теб, не само по принцип.

Бъди здрав и бъди щастлив, Алек.

С обич,

Мама Мими.

П.П. Писмото бе започнато на 4-ти февруари, рождения ден на Алек, но довършено днес поради ред други спешности междувременно :)

"Вечното чудо", Пърл Бък

Книга- разговор за истината, за родителството, за кръговрата на живота, за търсенето, намирането и приемането на себе си. Повика ме достатъчно силно, за да преглътна престъпно неподходящата корица и да си спомня думите, с които свързвам Пърл Бък. Думи, които остават.

Книга, която насочва вниманието ни към езика, през който (си) обясняваме света. Чете се като завет да търсим, пазим и изричаме Истината такава, каквато е. Да избираме прекия вместо заобиколния път към Другите, към Живота.

Също книга, която много деликатно показва ролите на майката и на бащата в родителството. Майката, която изисква, предпазва, смекчава. Бащата, който приема, разбира, носи Истината в чистия и вид. Още бащата, който пръв вижда Човека в детето.

Каквото и да кажа повече би било малко. Топло я препоръчвам за четене и препрочитане.

„Думите не можеха да се учат инстинктивно. Можеха да се учат само от опит.“

„Колкото по-рано човек научава истината за всичко, толкова по-добре за всички.“

„Никога не позволявай някой да прави нещо за теб, което ти самият обичаш да правиш.“

„Талантът не е достатъчен, умът не е достатъчен. Трябва да изпитваш глад и жажда за знание, а това включва енергия и постоянство.“

„Прощаването е разбиране.“

„… чуденето е първата стъпка към творчеството.“

„Човек трябва да е или колекционер, или търговец, защото не може да бъде и двете.“

„Не е хубаво да си прекалено мъдър. Мъдростта откъсва човек от другите, дори от мъдрите, защото хората се страхуват от много мъдрост. Да приемаш всеки ден като отделна страница, която да прочетеш внимателно, да вкусиш всички подробности, аз мисля, че за мен това е най-хубавото.“

тук е

Върви бавно, с малки, несигурни крачки. Уж е млада, а едва си поема дъх. Вижда се, че нещо и тежи, аха да я счупи.

„Нося целия свят на гърба си.“, казва и едва тогава забелязвам тоновете писма, под чиято тежест се е превила.

„Сигурно ви е много тежко?“, питам я.

„Това ми е работата, момиче, и аз си я обичам. Друго ми тежи. Всяка следваща година се чувствам все по-сама и ми става все по-трудно да отговарям на очакванията към мен… Когато успея, вместо благодарност получавам още, и още „искам…“ А ако пропусна 2-3 от 10, тогава… тогава ме зачеркват цялата.“, споделя през дълга въздишка.

Виждам желанието и да бъде в помощ и тъгата в очите и, че не и е по-силите да се справи сама. Знам и, че някъде там е и моето писмо.

„Има ли как да ти помогнем?“, прошепвам неуверено и засрамено.

„Разбира се! До всяко искам да има поне по едно давам.“ , споделя оживено.

„Разбираш ли, момиче, в живота нищо не идва даром. Трябва работа. За да сбъднеш едно, може да ти се наложи да се откажеш от друго. Но днес всеки е фокусиран само върху искам… А света не работи така.“

Знам, че е права.

Предлагам и да си взема писмото обратно и и благодаря сърдечно за всичко сбъднато до тук, малко и голямо. За уроците и грешките също.

На сбогуване и обещавам, че ще изпратя нов списък. Такъв, в който преди да искам, поемам ангажимент какво да и дам в замяна или, още по-добре, даром. На семейство, приятели, каузи, които са ми важни.

***

Тук е.

Носи целия свят на гърба си.

Нека и протегнем ръка, нека и помогнем да сбъдва повече.

П.П. Бъдете здрави и бъдете щастливи.

2019

2019-та бе лесна във всичко, за което света ме предупреждаваше да внимавам- отбиването на А., началото на самостоятелността му, връщането обратно на работа и съвместяването и с родителството, адаптацията в яслата… И бе ужасно трудна там, където на повърхността всичко е О.К.

***

Обратно на 2018, 2019-та премина в опити да разбера детето, което аз съм била. Да се върна в годините, които ни дават знанието за света и да разгранича онова, което е мое от онова, което е чуждо. Да се преподредя, да (си) простя, да се откажа от истории, които отдавна са отминали.

Джордан Питърсън пише, че смисъла на миналото е не толкова да бъде акуратно запомнено, а добре разбрано. С други думи, паметта е инструмент, който ни помага да градим по-добро бъдеще като ни предпазва от повторението на едни и същи грешки.

Това дълбаене в опит да (се) разбера, за да бъда по-добра и по-вярна на себе си, обаче, ме разклати из основи. При това без ни една сълза. Сякаш нямаше място (време?) за тях. Сякаш съм машина, която изследва, обобщава, прави изводи, и продължава напред. Без да се свързва. Без да може да бъде нещо повече от наблюдател. Без да влезе в първо лице и да каже ясно „Аз.“

***

Усещането ми за слабост най-ясно се прояви в групата за собствен опит чрез психодрама. Всяка среща ме изправяше пред най-големия ми страх- безпомощност и уязвимост. Да бъда слаба. Да бъда зависима. Да имам нужда някой да ми подаде кърпичка, ръка, рамо. И колкото и да се стараех да изляза от думите в действието, останах затворена в собствения си балон. Сама. S фактор нула. Закъснял дар от живота на отличник, предполагам.

***

Лекциите по семейната терапия, обратно, допълниха тези ми търсения по един по-щадящ начин. Най-ценното при тях е, че ме учат да изляза от етикетите и да разглеждам света и хората през повече от два цвята. Учи се да мисля системно, а това пренесено в личен и професионален контекст е да търся и виждам ефектът на пеперудата в моя малък личен свят. Да осъзнавам отговорността си във всяко взаимоотношение преди да я търся в Другите. Също, да си давам сметка за комфорта, който една привидно конфликтна ситуация може да носи. Помага ми още и да интегрирам образите на доброто и лошото. На светицата и блудницата. Да съм все по-близо до Жената и по-далеч от момичето.

***

Във всички случаи 2019-та бе една пълна година, за която мога само да благодаря. Година, в която се усещам все по-близо до онова Аз, което може да се бунтува, да казва не, да е спонтанно и смело. Спокойно със себе си, също.

Не просто да знам какво не съм или не искам да бъда, а и да знам каква съм и каква искам да бъда. Да се докосна за първи път до най-истинската свобода. Свободата да бъдеш.

Навярно отлагана във времето криза на идентичността, с която на 33 искам да затворя страницата с юношеството и всички „трябва“, които не са мои, за да продължа напред.

Като жена, съпруга, майка преди да бъде дете.

Затова и най-голямото благодаря тази година е на мъжа до мен, който подкрепя тези ми търсения, не спира да ме учи и ме прави по-добър човек през неговия личен пример. И на А., който е щастие и смисъл.

Бързай бавно през декември

Времето, в което дадох живот на блога (септември’06) бе и времето, когато за първи път си пожелах един ден да намеря друг формат, през който да споделям, подхранвам или откривам смисли с други търсещи хора тук-и-сега, лице-в-лице. Без посредничеството на технологиите. Аналогово. Човешки. Непринудено.

От тогава до сега е имало десетки пъти, в които това желание е напомняло за себе си, при това през съвсем реални и постижими идеи, но винаги намирах повод да го отложа още малко. Дали от страх, дали от друг вид несигурност, натисках спирачките на егото си и шепнех „не още, не сега“.

Така до началото на тази година, когато в разговор за поредна идея, от която съм се отказала, но виждам реализирана, близък до мен човек каза „Все си първа и все …нищо.“ Без да знае думите му белязаха годината ми и не е имало ден, в който да не си задам въпроса „Кое е онова, което ме спира?“

Отговорността, разбира се. Малко неща са по-крехки и по-трудни от това да придружаваш човек по пътя към най-важната му среща, тази със себе си. От друга страна, ако тази среща се пропусне или се отлага във времето, всички следващи малко или повече ще напомнят за нея и ще носят вкуса на нещо без име, но с история.

И макар да ме делят години до бъдещата ми (и много мечтана) практика на терапевт, от 2006-та до днес, през страниците на блога и на десетките тетрадки у дома, вярвам, че съм направила важни стъпки към тази среща със себе си. Стъпки, които са ми донесли спокойствие, свобода, яснота.

Една такава стъпка бе трудната ми връзка с декември. Завръщането в детството, разделянето с неслученото през годината, усещането за самота и за пропускане на време, на шансове, и на себе си. Когато се помирихме, декември се превърна в прошка, приемане и посока.

Затова за втора поредна година ви каня да пропътуваме заедно този месец-вселена . Всичко, което се изисква, е да се запишете тук, а аз всеки ден през декември ще ви изпращам по едно писмо, което често ще ви отпраща някъде съвсем другаде с надеждата да ви доближи до онова, което ви е важно.

А за първа година, с равни дози страх и вълнение, организирам и семинар в малка група (до 10 човека), ден преди първи декември (30/11, 9:30 – 12:30), единствено и само от позицията на спътник в търсенето на смисъл. Нарекла съм го „Бързай бавно през декември.“ Ако това е нещо, което сърцето ви интуитивно разпознава като нужно, пишете ми за подробности.

Бъдете добри и бързайте бавно към себе си,

Мария

Икигай: Тайните на Япония за дълъг и щастлив живот

„Ние сме онова, което правим всеки ден. Съвършенството не е действие, а навик.“ (Аристотел)

Приятна книга за ранен сутрешен commute или протяжен следобед. Не казва нищо ново, но добре обобщава онова, което често забравяме – доброто здраве изисква ежедневна грижа. При това грижа в малките неща всеки ден. Затова и онова, което авторите наричат тайната на Япония за дълъг живот, далеч не е тайна, а е добре позната на всички ни рецепта:

  • сън
  • движение
  • здравословна храна в умерени количества
  • работа, която носи смисъл и радост
  • семейство и приятели
  • усещане за принадлежност и посока

С други думи, японците не са открили тайната за дълъг и щастлив живот, а просто са най-близо до това да живеят спрямо онова, което знаят. Да превърнат знанието в действие. Което не е малко, но и не заслужава цяла книга :) Спокойно може да я пропуснете.

„Дългият живот зависи само от три неща: упражнения за здраве, добра храна и срещи с хора.“

„Да правиш много неща всеки ден. Винаги да си зает, но да ги подреждаш едно след друго, без да се напрягаш.“

„Черно мляко“ – майчинството като мъченичество?

В деня, в който приятелка ми подари „Черно мляко“ на Елиф Шафак с думите „Трябва да я прочетеш!“, друга ми писа „Съжалявам, че я получаваш чак сега.“ И тъй като ми се е случвало да не се вслушам в сходни препоръки за други книги и после в действителност да съжалявам, този път оставих всичко останало и започнах да чета. Още със заглавието интуицията ми беше, че това не е моята книга, или по-точно – не е моят опит или лична история с майчинството нито преди раждането, нито след него, нито в цялата първа и често най-трудна година. Оказах се права.

Книгата е построена като дневник на страховете и неизвестните около големия въпрос в живота на една жена, още повече жена на 30+: искам или не искам да имам деца? Не закъсняват и другите въпроси- „Ако да, кога?“ и „Мога ли да имам и деца, и кариера?“ Не, че това не са важни въпроси, напротив, но не само, че не успях да се свържа с предложените им отговори, но и намирам подхода на авторката към тях истински грешен. Толкова, че ако зависи от мен, ще предупредя колкото се може повече жени „не четете тази книга“ (за което полагам не малко усилия :)).

Въпреки сравнително „оптимистичния“ финал, основната сюжетна линия на книгата е колко страшно и колко трудно е майчинството, колко ограбващо е от време, свобода, избори. Ако все пак някоя майка успее да се справи с тази непосилна задача, то това е по-скоро късмет, изключение, във всички случаи не е нормата. Нормата е, че всичко, свързано с бременност, раждане, кърмене, връщане обратно на работа, и т.н., е предизвикателство. Нормата е секцио, следродилна депресия, невъзможност или проблеми с кърменето, нехаресване, трудности във връзката. Или накратко, майчинствотото е по-близо до мъченичество, от което малко успяват да се спасят. Не, благодаря.

Майчинството е такова, каквото изберете да бъде.* И ако сте използвали разумно деветте месеца подготовка и за раждането, и за това, което предстои след него, шансът да имате прекрасна първа среща с новата ви роля е голям. Но за да се случи това трябва внимателно да си избирате историите и хората, с които се свързвате.

Което ми напомня за една случка от пролетта. Близка приятелка ни дойде на гости от Испания с двете си деца- едното на 10 месеца, другото на две и половина. Един ден сподели, че като пътувала в метрото тук я гледали със съжаление – „Сама жена с две малки деца, че и в градски транспорт. „А, знаеш ли,“ каза, „в Мадрид като ни видят така, че и с кучето, хората се усмихват и казват „Каква весела компания!“. С това не искам да кажа, че майчинството е винаги лесно, забавно, instagrammable. Не е, но може да бъде много по-често такова, отколкото друго. Пожелавам го от сърце на тези, на които им предстои и надявам се стана ясно- не четете тази книга :) .

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

P.S. 1 Изключвам историите за специални деца (в най-хубавия смисъл на думата) и още толкова специални и силни майки (с най-голямото уважение и възхищение, на което съм способна). Сякаш те, които имат най-много право да им е трудно, често са и най-сърдечни, мили и подкрепящи в отношението си към майчинството.

P.S. 2 В текста тук изключвам „половината“ от книгата, а именно- разказите за други жени писателки и как те са се справили с вътрешните си конфликти, защото те също бяха така подбрани, че да подкрепят основната линия за трудно и сложно.