32


Септември, казват, бил тридесет дневно сбогуване с лятото. Фина настройка за есента и живота такъв, какъвто е – с графиците, с работата, с грижите. Лятото е пауза в живота ни на възрастни; есента натиска копчето за (ре)старт.

Неусетно заживяваме в един ритъм с природата и всеки разговор започва или завършва с времето. Развиваме чувствителност към всеки градус промяна в температурата, забелязваме всяко паднало листо, изпъваме вратове към слънцето в опит да съхраним топлината му.

Вниманието ни е еднакво изострено навън и навътре. Изравяме обещанията, давани на всяко първо число, понеделник или друго, изтупваме ги от праха, избираме онези, които можем още да спасим, пардон, сбъднем. 

Септември изпълва сърцата ни по равно с ентусиазъм от има още време и с носталгия дали и животът ни няма да премине така бързо  като всяко лято…?

***

Родена съм в последния ден на септември. Ден тридесети. Винаги ми е звучало кръгло, завършено, тежко. Винаги съм го мислела като ден, в който трябва да знам “а сега накъде?”. Въпрос, който те връща при основата-  кой съм аз? какви съм ги свършил досега? какво ми е важно? Мисля си дали този тип равносметки са причината много хора да не си празнуват рожденните дни. Но дали празнуваш или не, въпросите са тук и винаги ще бъдат.

***

Последните ми рожденни дни си правиха компания със страха, че закъснявам за най-важното, най-смисленото. Абсолютното клише без това по някакъв начин да прави захапката му по-мека. Имах нужда от ролята на майка не като нещо, което да ме погълне, а като нещо, без което ще изгубя всичко друго, което съм или искам. Днес, в първия си рожден ден като майка, не забравям да си напомня, че да бъда майка е само една от ролите ми. Вярвам, че децата ни имат нужда най-вече от добри примери, а моите са все пълнокръвни, следват сърцата си, съжителстват със здравословна доза егоизъм и бягат от крайностите. И все пак, през последната ми лична година, съм изцяло посветена на сина си. Защото има време, и време, и едно от важните наши е сега. 

Майчинството (ме) учи на много и все в движение.Учи ме на приемане без желание за контрол и налагане. Наблюдаваш, разбираш, подаваш ръка. Учи ме да чакам. Едно различно, съзидателно търпение. Когато си около малко дете, още повече бебе, интуитивно вярваш, че знаеш по-добре от него от какво има нужда или че винаги си добре дошъл в света му. Това очакване, обаче, е свързано с нашите желания да се чувстваме важни, нужни. А те, децата, бебета също, могат и опознават света и сами и това е ок. Учи ме на повишено внимание към всяка свободна минута. Когато ги има, минутите, ги посвещавам предимно на четене (повече) и писане (по-малко). Вярвам, че всичко друго може да почака и нищо друго не е така важно, както да си подарявам време за мен. Да помня, че съществувам и извън ролята на майка. Знам, че спокойното и щастливото ми Аз ме прави по-добра майка от изрядния дом или домашната храна. Разбира се, това е пряко свързано с отговора на въпроса “Коя съм аз?” и приоритетността на ролите, които съм си избрала. За вас може друго да е ценно. Учи ме още на любопитство, извън повърхността. Когато някой ми даде съвет, че нещо е вредно/полезно, питам защо? кой го казва? 
И най-важното, учи ме да бъда най-добрата версия на себе си, без право на извинения. Децата са мощен мотиватор да бъдем повече.

Днес, на 32, вярвам, че съм по-спокойна, по-уверена, по-сбъдната, по-цяла.

Хубаво е.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s