Моето първо раждане – мечта

Раждането на дете вероятно е най-голямото вълшебство, което може да се случи в живота на една жена. Случи се и на мен, преди малко повече от месец (йей!), така, както го мечтаех. И понеже докато бях бременна търсех именно такива истории, реших да го разкажа в блога – веднъж за себе си, защото нали блогът е дневник на дните ни, и веднъж за всички, на които им предстои (първо) раждане. Да си го представят кратко и леко и да се доверят на тялото си, защото то знае.

Кратка предистория

Красива и спокойна бременност – това е, което исках и което имах, докато не влязох в осмия месец. В 32-ра седмица ми откриха гестационен диабет, а в 35-36 трима независими един от друг доктора ми казаха, че бебето е много голямо (към 3600 – 3800 гр., месец преди термин), че тазът ми е малък, че пъпната връв е двойно увита („но пък хлабаво“), че и да тръгне естествено раждането, 90% ще завърши със секцио. Единият доктор още в средата на януари ми каза, че ако бях негова пациентка досега да имам дата за секцио. (Терминът ми беше 8-ми февруари). И разбира се, всички повтаряха, че каквото и да става, не трябва да преносвам.

Така целият януари премина в приемане на възможността за план Б. Каква ирония, мислех си, след три курса за подготовка за естествено раждане, да се стигне до планово секцио… Но каквото, такова, важното е аз и бебето да сме добре. За капак, всеки който ми видеше корема, дори един таксиметров шофьор и една 70-80+ годишна жена (сякаш забравила как са раждали по нейно време) ме съветваха да не се мъча и да не го мисля много много.

Три дни преди да родя и по-малко от седмица преди термин, написах на моите акушерки (единствените спокойни с големината на корема ми и цялата ситуация), че ако не родя в неделя или понеделник, искам да запазим дата за секцио на 7-ми или 9-ти.

Нагласата

Въпреки всичко, обаче, идеята за естествено раждане продължаваше да бъде моето нещо.

Имах много ясна представа как искам да протече – бях си поръчала свещ от лавандула за успокоение, подготвила два фотоапарата в чантата за болницата, три нощници, които да ме карат да се чувствам добре, музика и други такива. И прилежно написан план за раждане, разбира се. Няколко дни преди Денят, завърших и книгата-дневник „Докато аз и ти сме едно“ и си написах утвърждението за раждането. Най-важното от него беше – „тялото ми знае какво да прави, аз само трябва да го следвам.“ Щастлива съм, че мъжът ми от първия ден, когато научихме, че очакваме дете, имаше желание да присъства на раждането и да вземе активна роля в него, така че заедно се подготвяхме за различните етапи, за позите, които облекчават болката, за масажи и т.н. Изгледахме много YouTube видеа, знаехме как в началото всичко е забавно, но в края си боли, и то яката :) И двамата бяхме добре запознати с рисковете от лошо дозирана упойка (която може да забави раждането), болките при предизвикано раждане, които са много по-силни от нормалните, и секциото като коремна операция, затова много искахме да родя съвсем естествено – без никакви медикаменти и най-малко намеса от лекари/акушерки.

Две седмици преди термин организирах всякакви излизания с приятели по разни хубави места и се зареждах с добра енергия. В нощта преди Денят, се отделих сама в отредената за детска стая, и говорих на бебо, че е време да се срещнем и че дори да се стигне до секцио ще ми е по-спокойно ако сам си избере датата. И че принципно естественото раждане е най-доброто за двама ни. После пуснахме филм и малко след 3 сутринта заспахме. Много, ама много исках да родя в неделя, още по-добре – в неделя сутринта. Най-любимият ми ден и време.

Раждането

В 06:00 (не се шегувам) се събудих от две силни контракции. Докато си отворя апликейшъна да ги следя усетих как нещо изтича от мен. Васко се пошегува, че съм като по часовник. След бърза проверка какво точно се случва се върнах в леглото с „Фалшива тревога, не са водите, тапата е“. Знаех, че тапата може да падне дни преди самото раждане, затова реших да продължа да спя. Малко по-късно, обаче, се случи същото и вече нямаше съмнение – водите са, единствения сигурен знак да тръгваш към болницата. Ние, разбира се, бяхме подготвени да не бързаме :) и минахме още веднъж през багажа, хапнах нещо леко, изкъпах се, и малко след 7 писах на Йоана с въпрос какво да правя. Имах равномерни контракции през пет минути, но бяха леки и поносими. Йоана каза да изчакаме да станат под 5 минути и да са по-силни. Съгласих се. Пуснахме музика вкъщи, потанцувахме и зачакахме. Към 8ч. контракциите вече бяха сравнително силни и с Йоана се разбрахме в 10:00 да се срещнем в болницата. В девет, в промеждутъка между две контракции, и звъннах, че няма да издържа и да се срещнем в 09:30. Мисля си, че не ми повярва колко е напред работата :) , защото ми е първо раждане (т.е. нямам база за сравнение) и бяхме без дула, а много често двойките тръгват твърде рано към болницата докато реално са още съвсем в началото. Затова и след като затворих телефона, Йоана ми писа да и припомня кога са започнали контракциите. “Тази сутрин в 6″. Нейният отговор беше – „И мехур, и тапа, и контракции наведнъж?“ Да. Така си го бях представяла, така и се случи. Малко по-нагоре в чата ни бях писала и че съм се настроила да е бързо :)

Та, часът е малко след 9, аз вече съм разбрала, че няма поза, която истински да облекчава болките и единствено масажите на кръста помагаха донякъде. Контракциите рязко зачестиха,
станаха силно болезнени и беше време да тръгваме. Пътят до колата и до болницата, беше ад (контракциите ми трябва да са били на около 2-3 минути максимум). Спомням си само как Васко преговаряше с мен за сантиметрите разкритие и ако е над колко няма да има смисъл от упойка. Мен толкова ме болеше, че съвсем сериозно му казах „колкото и да са, искам упойка, второто ще е без“. (Да, ама не :D )

В болницата влязох почти пълзейки и докторът като ме видя каза „тук работата е много напреднала.“ Два пъти ми провериха разкритието- според Йоана беше 4-5 см., според другия доктор- 6-8см., „но ме е страх да кажа колко точно да не тръгне ей сега.“ Видяха главичката на бебето в перфектно положение за раждане и тръгнахме към родилна зала. Часът трябва да е бил малко преди или след 10 сутринта. В момента, в който се качих в родилната зала, влязох под душа. Топлата вода наистина успокояваше. Когато водата свърши, контракциите вече бяха ужасно силни, и явно доста бързо съм стигнала пълно разкритие, защото започнаха напаните. Всичко ставаше толкова бързо, че след първия преглед, не съм имала втори за проверка на разкритието, просто следвахме сигналите на тялото.

Обикновено казват, че контракциите са далеч по-болезнени, а напаните са лесната част. На мен ми беше ужасно трудно да напъвам и след няколко напъна си пожелах епизиотомия с лек натиск на корема. След тези две неща, бебе Алек излезе с първия напан. Роди се в 11:08, 3560 грама любов :)

Подкрепата

Да бъда заобиколена от хора, които имат вяра в мен и в естествения процес на раждането беше изключително важно, за да се случи раждането така, както го мечтаехме – бързо и без медикаменти. На първо място слагам мъжът ми, който през цялата бременност се готвеше за този момент и нито за миг не изгуби самообладание, а напротив – от първата минута с изтичането на водите беше до мен, вдъхвайки ми океан от спокойствие. Откровено казано не разбирам жените, които държат мъжете си далеч от този толкова интимен и важен момент, нито пък мъжете, които сами не искат да бъдат въвлечени от страх или друго. Какво по-естествено и красиво нещо от това заедно да посрещнем детето си?

Веднага след Васко е екипът на зебрите– Йоана и Илона- към който се обърнах доста късно от бремеността ми (нещо, за което съжалявам, но затова ще разкажа в друг пост) и въпреки това за малкото ни срещи преди раждането усещах като единствените хора, за които бремеността не е бизнес, а призвание, старши акушерка Еми Казълова, за която всички суперлативи, които непременно ще чуете или прочетете са до един верни!, и д-р Марта Дончева, с цялото спокойствие, грижа и професионализъм, които вдъхва. Благодарение на всички тях се чувствах в една сигурна и спокойна среда, в която сякаш тези мили хора по-добре познаваха тялото ми и знаеха, че ще се справя (докато аз методично си исках упойка и повтарях, че нямам сили и не знам как това бебе ще излезе :))

***
Споделям стъпка по стъпка как мина раждането при мен, защото докато бях бременна, това бяха най-вълнуващите истории за мен. Разпитвах навред кой как е раждал, за да отсея онези истории, за които да си кажа “искам и аз” (а те не бяха много). Затова и се надявам да съм помогнала на някоя друга събирачка на истории да знае, че първото раждане съвсем не е задължително да е часове и дни и да бъде страшно, а може да остави един прекрасен спомен.

Също така, без да съм сред фанатиците на тема естествено раждане, от личен опит мога да потвърдя, че в България важи приказката „търсим индикации за естествено раждане“ или с други думи – все едно всички са се наговорили да ти дават още, и още, и още причини за секцио. Когато това наистина се налага или когато е пожелание (вярвам, че всеки сам може да избере какво да прави с тялото си) е едно, но много често това е просто по-бързия и по-лесния вариант и на никой не му се занимава да стои до леглото ти часове наред, да проверява как си, да ти дава сили, да изчака тялото ти само да откликне. Радвам се, че не се поддадох на страховете, които се опитваха да ми втълпят и до последно бях спокойна, че природата си знае работата :)

П.П. Скоро ще споделя и повече за самата бременост и какво бих направила различно следващия път.

5 thoughts on “Моето първо раждане – мечта

  1. Разказано така, както само поетеса може да разкаже :).

    При нас и трите бяха секцио. Мама (и докторите) поискаха така.

  2. Ами явно не го е боляло толкова много. Мъжете по-малко ни били физически, повече душевно страдаме 🤔

    Най-много да ни боли на другия ден….главата!

  3. И моето първо раждане бе бързо и без медикаменти, като изключим малко Окситоцин при започването на напъните, уж да излезе по-бързо плацентата. Също като при теб (ако може на „ти“), се помолих вечерта на бебчо да излезе, защото на другия ден имах час в болницата за индукция (пренасях 10 дни) и той ме послуша. ☺ Бях се подготвила добре, бебчо беше малък и дори наранявания нямах. По-труден за мен бе периодът след раждането, просто не се бях подготвила добре за грижата за бебето и не си вярвах, но всичко си дойде на мястото. Или си „идва“, по-скоро. Майчинството е нещо, което не се научава, само се учи. ☺
    Поздравления за бебчо. Пожелавам ви да се разбирате чудесно и да намерите идеалния баланс между нуждите си. 🌞

  4. Много е хубаво, когато бебетата ни чуват :))) Иначе, минах през същото дни след раждането- сякаш всичко, което знаех се беше изпарило и два дена повтарях, че не съм готова и нищо не знам и цялата тази отговорност ме плаши… Може би всички минаваме от там, поне за кратко…. Чак след втората седмица нещата стъпка по стъпка започнаха да си идват на място :)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s