Бързай бавно

Днес изпратихме дядо, Иван Балкански

Posted in day by day by Мария Василева on 20 декември 2016

„На кой сте дяца?“

„На Балкански сме внучки.“

По фамилия дядо беше Киров, но никой не го знаеше така. На младини е печелил агнетата по всички близки селски панагири (по странджански) и от там му дали името Балкански. Здрав като Балкана. Преди няколко лета на село, след традиционните борби, лично дойде да го поздрави Никола Станчев- първият български олимпийски шампион. Една среща, която му вдъхна много живот и много гордост от онази хубавата, достолепната.

***

Дядо беше един от личните ми герои. Танкист. Борец. Корабен техник. Ловец. Бостанджия. Продавач на цветя. Човек- канара, в пряк и преносен смисъл.

Каквото и да правеше, го правеше с и от кеф, а каквото имаше, го раздаваше. „За вас да има, на мен нищо не ми трябва.“, казваше.

Беше пример за щедрост и урок как се „дава“ по възможно най-ненатрапчивия начин на света. (Трябва да има общо с кефа, мисля си днес.) Такъв е бил и на младини, когато се е връщал със скрити долари от чужбина и никога не е поискал сметка на майка или баба какво ги правят. Както и никога не се е върнал у дома с празни ръце.

На последната ни Коледа ми даде 20 лева и торбичка с ядки. Имаше сълзи в очите и не приемаше отказ. Така беше свикнал и до последно не прие, че времето натежава и е ред ние да се грижим за него, ние да даваме.

Бохем по душа, който мога да сравня само с образа на Алексис Зорбас. И също като Зорбас, никой не можеше да му дава тон в живота.

***

На дядо дължа любовта си към киното и страстта си към пътуванията.

За дълъг период от време, почти всеки уикенд ни взимаше и водеше в кино Родина или кино Септември (няма ги вече). Именно с него гледахме Титаник. Любими моменти от детството ни.

Спомням си още и едно от неговите последни пътувания и моят измислен спомен как се отскубвам от майка, минавам през охраната на летището и излизам на пистата, загледана в небето, излитащия самолет и звездите. Моя си фантазия, в която дълго вярвах (била съм на не повече от три години). Дядо е имал късмета да работи като корабен техник в Океански риболов, от там и да пътува до другия край на света. Амазонка и Перу му бяха най-любими теми и вместо да ни чете приказки за лека нощ или ни разказваше за пътуванията си или ни изпитваше на държави и столици. Имаше невероятна памет и помнеше всеки полет с какъв самолет е бил, къде са спирали да заредят, над какво са летели.

***

След като се пенсионира дядо започна да продава цветя и беше любимецът на всички заведения. В града беше бай Иван, на село- Балкански. Ненатрапчив, тих, винаги с усмивка, гордо вдигната глава и джентълменски жест. Когато баба беше жива, и помагахме с панделките на букетите. Имаше вечери, когато се връщаше по 3-4 пъти за нова кошница. На сутринта всичко даваше на нас.

Трябва да призная, че всички много се бунтувахме с това му желание. Докато не разбрахме, че това го поддържа жив и му носи смисъл. Днес му поисках прошка, че аз късно го осъзнах.

***

Дядо е от с. Ясна поляна, едно от седем деца, родени да бъдат в помощ на нивата. Открадва баба на мотор от съседното село, но после и подарява къща в родното Веселие. В някакъв момент засява два декара лозе, преди или след появата на майка. Когато се явявам аз и докторите ми откриват астма (била съм на ~2.5 годинки), климата тук се оказва подходящ за мен. Дядо изкоренява лозето без да каже дума и прави място за нашата вила.

***

Дядо имаше силна връзка с природата. Не го беше страх от нищо, познаваше всяка пътека в Странджа, можеше да хване змия с голи ръце, да гледа диви пчели, познаваше всички горски гъби с двойниците им, знаеше всяко планинско ручейче.

Едно лято изкара 1-2 тона дини, които дружно продавахме в Созопол и Приморско. Беше страхотен търговец, с усет към всеки човек. В края на същото лято ни заведе в Хеликон (мен и сестра ми), да си вземем по една енциклопедия по избор. Нещо, което да ни остане. А всъщност, ние вече имахме спомен от това лято- как ядем диня, предварително изстудена в реката, и наблюдаваме дъгата след лекия летен дъжд от неговата сламена колиба. До днес се изпълвам с щастие от този следобед.

***
Когато пораснахме и майка не ни пускаше навън до късно, дядо все и казваше „Хайде, Насе, пусни ги, млади са, да се забавляват. Те са такива хубави и разумни деца. Няма от какво да се притесняваш.“

Не винаги минаваше, но винаги беше готов да се застъпи за нас.

***

Най-здравия организъм, така се шегувахме с него. Не съм го видяла в болница, нито да пие лекарства. Като малка бях прочела някъде, че гърците едно време са смятали, че ако някой е живял 70 години, все едно нищо не е живял. Години наред ме питаше с усмивка „какво бяха казали старите гърци?“ и ми беше обещал да стане столетник.

Единственото обещание, което не изпълни…

***

Днес изпратихме дядо. Издъхна вчера, дни, след като навърши 86 години.

Благодарна съм на майка ми за денонощните и грижи през последните месеци и вярвам, че за него това е за добро.

Но така ще ми липсват историите му и чувството му за хумор. Смях, който много обичах. Винаги на място и винаги от сърце.

Почивай в мир, дядо.

П.П. Да плача пред хора и да съм в присъствието на смърт. Две житейски ситуации, които да са ми така трудни за преглъщане.

8 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. Силвия said, on 20 декември 2016 at 21:52

    Тъжно, Мими … Искрени съболезнования. Пази го в сърцето си.

  2. apieceofme said, on 20 декември 2016 at 22:17

    Винаги!

  3. plamen5rov said, on 21 декември 2016 at 11:27

    Много хубав текст! И много истински…

  4. apieceofme said, on 21 декември 2016 at 11:29

    За един много добър и истински човек.

  5. wavehustler said, on 21 декември 2016 at 12:46

    Просълзи ме. И истинският човек, и Странджа и родният ми край, и спомените ти.
    Мир на душата му! Заслужава го!

  6. boykomail said, on 21 декември 2016 at 16:19

    Съболезнования, Мария!
    От години следя написаното тук от теб, а сега си мисля, за писаното (живяното) от твоя дядо Иван и писаното (пожелано като наша съдба) от нашите Създател /-и/. Спирам, защото не съм наясно с темата, но продължавам да търся и да се възхищавам, и да ви благодаря.
    Май наистина, … ние всички присъстваме в едно любящо сърце.
    Бойко

  7. apieceofme said, on 21 декември 2016 at 16:30

    Вярвам го <3

  8. apieceofme said, on 21 декември 2016 at 16:30

    Благодаря!


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: