Бързай бавно

… с дъх на канела

Posted in day by day by Мария Василева on 23 февруари 2012

София не иска да ме пуска. Това си мисля малко преди седем сутринта, на път от летището към което-и-да-е кафене в центъра, след третото анулиране на полета ми към Бургас този месец.

„Какво да бъде?“, чувам.
„Канелен залез“, отговарям без да се замисля, защото канелата ми напомня за него.

***

Първа съм. Избирам маса на втория етаж. Нагласям лампата за снимка, защото все още е тъмно. Получава се добре. Отпивам от чашата. Сметаната е лека. Посягам към телефона. Пиша.

Пиша глупости. Съобщавам, че оставам в града, че София не иска да ме пуска, вместо да призная, че аз искам да остана. Че не София, а той не искам да ме пуска. Накрая пожелавам хубав ден. И с изпращането знам, че няма смисъл да чакам отговор.

***

Мисля как ми е по-лесно да си тръгвам, докато е още хубаво. И не горчи. Преди агонията, предшестваща всеки край. Предпочитам да помня последния комплимент, ръка на коляното ми, смях, развита теория, подарък, блясък в очите, целувка…. Не тишината, премрежения поглед, недоизказаното, болката, която те обхваща докато човека си тръгва и не ти остава нищо друго освен да наблюдаваш как разстоянието между вас- и физическото, и онова другото, става все по-голямо, и по-голямо, и по-голямо…

Но да си тръгваш докато е още хубаво, е трудно. Всеки път си казваш „още малко“ , само още една среща, само още една целувка, само още една вечер, само още веднъж да започнем деня си заедно… И това „още малко“ стои като заплаха, която те дебне при всяко ново позвъняване. Какво ако пропуснеш правилния момент? Какво ако днес е краят? Ако няма повече целувки, ако всеки кърши ръце в двата края на стаята, ако всяка дума оставя усещане за болка, ако започнем да си разменяме клишета, запътили се към отделни стаи, ако….

***

Много хора си взимат почивка от работа. При първото обаждане за важна сделка, обаче, не се колебаят и миг- приемат предизвикателството, хвърлят се във възможността, не чакат, не отлагат. Не си казват „много хубаво, ама защо сега, тайминга е грешен“. Не. Радват се на късмета си. Рискуват.

Много хора си взимат „почивка от живота“. Сега искам това, не това. Точка. И дори живота да ги изненада (приятно), продължават да отлагат.

Излиза, че сме по-добри бизнесмени, отколкото… хора?

***

30 минути до начало на работния ден. От час и половина съм сама в Onda на Стамболийски, от три часа и половина съм будна, от 24 часа не съм целувала, от 20 дни не съм получавала съобщение, което да ме накара да полетя от щастие, от година и три дни чакам да минат три месеца, които , уви, нямат време и никога не идват, от 15 месеца един човек кара сърцето ми да се вълнува…

Стига ли обаче, още не знам.

Време е за офиса.

Блогът излиза в почивка.

И сърцето ми с него, също. Току-виж, когато искам да ми е никакво, ще стане най-хубаво.

8 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. Amelie said, on 23 февруари 2012 at 12:09

    Чета, усмихвам се и си мисля… „Кураж, каквото и да дойде! Когато имаш очи за прекрасните неща, те се случват, а ти ги имаш.“

  2. Комитата said, on 23 февруари 2012 at 14:26

    не, къде отиваш !? какъв е тоя бургас, там има вълни!

  3. Ina Cherpokova said, on 24 февруари 2012 at 14:31

    Невероятен пост…толкова точно кореспондира с моето настроение на последък…само изразено много по-добре от колкото сама бих могла :)

  4. Екскурзии Великден said, on 25 февруари 2012 at 13:21

    „от 15 месеца един човек кара сърцето ми да се вълнува…“ – това е най-важното! Всичко останало е пълнеж и суета :)

  5. Sunshine said, on 25 февруари 2012 at 17:33

    Пожелавам ти го. И твоята версия за любов да е такава.. реална след време. Има я, сигурна съм, особено за хора като теб, разпръскващи обич :)

  6. Nadinka said, on 27 февруари 2012 at 18:19

    Ами… ако разбереш кога точно е този момент на тръгване, докато е още хубаво – и още по-точно – как да си тръгне човек именно тогава… сподели.
    И не оставяй блога да почива твърде дълго. Блоговете живеят, когато се вълнуват. Макар и от липси.

  7. apieceofme said, on 27 февруари 2012 at 18:22

    каква телепатия само! не издържах и 3 дни без пост (ужасна съм :))

    а това- „Блоговете живеят, когато се вълнуват. Макар и от липси.“ си го отбелязвам със звездичка…

  8. Blessed said, on 22 март 2012 at 14:54

    Направо ме остави без думи… Уникално…


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: