Бързай бавно

Писмо до мен, 16-годишната

Posted in personal by Мария Василева on 20 юли 2011

Не помня как стигнах до този пост. Със сигурност беше отдавна и със сигурност нямах време да го прочета на момента. Затова го запазих за-в-бъдеще. Като толкова много други неща, които все пазя за-в-бъдеще

Веднъж вече споменах, че съм писала писмо до себе си, отново за-в-бъдеще. (Нарочно го повтарям, за да се убедя в абсурдността му- нима имаме право да отлагаме каквото и да е за-в-бъдеще?!)

Написала съм го зимата на 2009. Отгоре на плика пише „Да се отвори 2019“. През 2019 се очаква да съм на 32, поне през първите 9 месеца. Малко ме е страх от това какво съм написала вътре, защото откровено казано, нямам спомен. Освен баналните неща като семейство и кариера, все ще има и други, и ме е страх, че също ще са важни, а аз дори не ги помня…Страх ме е и от това число. 32. Тридесет-и-две. Един мъж му предаде повече смисъл, отколкото трябва. Даже покрай този смисъл се сетих за писмото и започнах да броя на колко ще съм, като му дойде реда. И ми се прииска да му го подаря. Да провери дали моето бъдещо 32-годишно АЗ ще му хареса. Не го направих.

Но не затова искам да пиша сега.

А за когато бях на 16. И за тези, които сега са на 16.

(Уикенда, докато четях „Родени 1971“ и въпроса „ако сега бяхте на 18…“ също се питах.)

На 16 не обичах да пиша. Никак даже. А животът ми започна да се подрежда с писането. С него започнах да се харесвам, да се познавам, да се чувствам по-… Аз. „Пиши, Мария, пиши!“ бих пожела днес на своето 16-годишно Аз. Независимо, че не си харесваш почерка или че майка ще ти прочете нещата.

Сега хайде по същество…

„Мило момиче,

Почти не си те спомням вече, а са минали по-малко от 10 години, но моля те, спри да бъдеш толкова мила.

Това ще ти изиграе лоша шега, да знаеш. Няма нужда да се харесаш на всички. Още по-малко с цената на компромиси със самата теб. Така, че научи се да си малко по-твърда и малко по-непукист. Можеш, знам. И на 24 още не си преминала урока с шестица, но си така близо! Само запомни, че това няма нищо общо с усмивката ти. Може да продължиш да си си все така усмихната и пълна с енергия и настроение. Просто не бъди винаги супер деликатна с хора, които не(!!!) заслужават. И недей да прощаваш толкова лесно. Вторите шансове трябва да се заслужат, не да се подаряват.

Сега по-важното.

Вземи се влюби истински в някого. Ученическите години не струват (почти) нищо без ученическа любов. И стига бяга от всеки, който се опита да те доближи. Стига премисляй и претегляй всичко по 100 пъти! Работи върху страха си! Да знаеш, че ще дойде време, когато няма толкова много да ти пука и ще се смееш на това колко важни и големи са ти се стрували някакви пълни глупости! Това означава и че ти е позволено от време на време да бягаш от час. Или да закъсняваш вечер. Никой не харесва праволинейни и добри момичета. Ок, ок, знам колко често излизаш, знам, че се забавляваш, но като върна лентата назад сякаш може и по-добре. Имай го впредвид.

И хайде, вземи направи нещо по-смело с тази коса. Сега ти е времето. После никога няма да експериментираш ни с цвят, ни с дължина.

Работи и върху приемането и оценката си.

В първи курс едно момче те разстърси, че си готина и умна, но нямаш достатъчно самочувствие. Още търсиш защо и как се е получило така, но пък момчето бе право. И е глупаво да чакаш чак до 1 курс.

И още- спестявай разни неща на майка. Обикновено и ги казваш или като си ядосана, или като имаш надежда, че може би нещо се е променило и ще (те) разбере. Няма. Приеми го. И понеже няма, няма и смисъл да знае толкова, защото това само ще ти усложни живота.

Почни да пишеш. Ще ти хареса и без да се усетиш ще стане част от теб.

Също не си мисли, че нещо ще се промени с 18-годишнината ти, не. Ще се промени едва когато започнеш да живееш сама. Да знаеш, че те чакат страхотни студентски години, в края на които често ще споделяш, че си сбъднала повече мечти, отколкото си имала.

Хубаво е , нали? Айде сега на колелото, което толкова обичаш, а вечерта се забавлявай.

П.П.Научи се и по-бързо да забравяш. Или поне да отминаваш.

П.П.2. Откъм мечти го докарваш, но моля те, бъди по-смела!

П.П.3. Вече последно, наистина. Пази го малко повече това твое сърце. И раздавай любовта на парченца, че мъжете се страхуват от много любов накуп. За това поне майка ти бе права.“

Сякаш това бих си написала. Всичко останало си беше супер. Не мога да кажа, че изпитвам носталгия по ученическите години (аз и по студентските не изпитвам), но и едните, и другите бяха много хубави. Но колкото по-самостоятелен ставаш, толкова по-умееш да се радваш на живота :) И поне засега, носталгията я оставям на другите.

Едно момиче, на същия въпрос във FB, отговори : „Не си и помисляй, че знаеш какво ще се случи. Още по-малко, че можеш да направиш всичко идеално.“ И аз бих го добавила. Факт.

Бих добавила още почти всяка дума от писмата на Мира Баджева, Десислава Олованова, Ана Клисарска, Пепа Витанова, Ружа Вълчева, Михаела Петрова, Лилия Попова.

Особено „Защо ти е толкова трудно да си тръгваш? Накрая ще забравиш как въобще се прави това. […] Пази си ентусиазма. Той няма да те подведе. Не се щади, давай от себе си. Въобще това с възпитанието на чувствата е пълна глупост. „ (Ана Клисарска),

„Никоя майка не бива да има доверие в дете, което не може да бяга от час.“ (Пепа Витанова),

„Не е нужно да размахваш като байрак какъв голям пич си, колко си умна и как можеш да разбереш всеки мъж и да го превърнеш в приятел. Това в повечето случаи не помага нито в любовта, нито в секса. От друга страна пък, в редките случаи, когато не пречи, връзката е супер!“ (Лилия Попова).

А и да, знам, че не ми е времето за такива писма, но ми беше интересно. Та, не се сърдете дори ако „тази 16-годишна Мария“ има върху какво още да работи ;-)

4 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. eola said, on 21 юли 2011 at 16:40

    страхотно!

  2. justjulia said, on 21 юли 2011 at 21:58

    Ами аз скоро ще стана на 32 г. и да ти кажа не е страшно, даже е много хубаво. Това ти го казва човек с 11-годишна дъщеря, един провален брак и все още лекуващо се разбито сърце. Казва ти го човек, който е почти болен работохолик (напоследък ми минава). Радвам се на живота всеки ден, гордея се с възрастта си и с опита натрупан в годините, познавам предимствата и недостатъците си и честно – харесвам си се. Та мисълта ми е – 32 е хубава възраст и не забравяй, че най-хубавото винаги предстои. Пък и животът е такъв какъвто си го направиш :)

    С две думи – я си живей младостта! Но писмото е готино – хареса ми ;)

  3. apieceofme said, on 21 юли 2011 at 22:18

    о, аз нямам търпение да стана на 32 :)))

    * още успехи и любов ти желая! *

  4. Sunshine said, on 23 юли 2011 at 0:14

    Все още се мъча да убия перфекционизма. И праволинейна не мога да спра да бъда. Но четейки всичко написано от теб, няма нужда да пиша каквото и да е до себе си.Това което ме успокоява е, че не съм единствена. Това което ме плаши – май нито аз, нито ти ще можем да спрем да си въобразяваме, че сме способни да достигнем идеалните представи за бъдещото ни Аз.
    Нищо, написаното е супер все пак. Като усетя че заспивам някъде по правия път, ще го препрочитам, за да си напомня, че имаме нужда от промяна (:


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: