Бързай бавно

Венеция и Верона- по интуиция и без план *

Posted in Traveling... by Мария Василева on 28 януари 2011

В Бургас е зима. Но не бяла, пухкава и мека, а от онези зими, които те карат да си спомняш с носталгия за лятото, дори да не е твоят сезон. И понеже казват, че спомените стоплят, реших да се разходя из Италия. И вие с мен…

Винаги ми е била мечта. Но не Рим. Не Милано. В съзнанието ми е като пътешествие с кола под наем и карта, която не мога да разчитам, не заради италианския, но давам съвети по интуиция „сега направо, сега завий, сега спри“, музика, смях, малки градове и села, които никога преди това не съм чувала и няма и да чуя, гостоприемни непознати хора, открити пазари два пъти седмично, откъдето ще си купувам ягоди и топли франзели…

Спирам тук. Защото този пост не е за Италия. А за Верона и Венеция. Повече за Венеция. И нея съм я мечтала, и нея не по начина, по който я видях, но ми хареса. Въпреки, че всички казват, че Верона е по-хубава. Във Венеция има магия. Която осъзнаваш , докато пътуваш в претъпкано с туристи от къде ли не корабче и виждаш докъде стига водата на различни прекрасни къщи, едно време пълни с живот, сега с носталгия по дните, в които стълбите към входните врати не са били покрити с вода.

Но как ви почнах отдалече само…

Знаете ли кога започва едно пътешествие? Не е на датата, отбелязана като „departure”. Започва в мига, в който закупите билета и започнете мислено да вървите по улиците на (не)познат град. Да си представяте как ще го почувствате и какво ще остави у вас като вкус… И никога не знаете дали ще искате да се върните отново. Защото понякога като постигнеш една мечта разбираш, че някак не е това, което си си представял… Това правило важи с особено голяма сила за пътешествията.

Моето пътуване започна някъде през април. Чрез статус на приятел във фейсбук „happy birthday WiZzair & 10x for the 20% off” или нещо подобно. Харесах дати, харесах дестинация, реших да подаря едно пътуване на сестра ми, предложих на приятелка, която знаех, че ще каже „да“ и така. Всичко стана толкова бързо, че нямаше време за колебания. Признавам и друго- едно от новогодишните ми обещания е да посещавам по една нова дестинация всяка година. Тази избрах да е Италия.

Датите бяха 12- 13 14 август. На 15-ти имах имен ден, от който сега като се върна назад не ми е останал никакъв спомен. Освен, че беше в неделя. О, и , да, ходих на Спирита, но не беше като първата година. Както и да е.

Пристигнахме в Тревизо късно в четвъртък. Такси и към хотела. Не помня име, затова и да ви разказвам за него няма смисъл. Рецепциониста не знаеше грам английски и настаняването беше на магия. Първото нещо, което попитахме, разбира се, бе къде е най-близкият ресторант. Така приключението открихме със спагети и бяло вино.

Петък. Автобус, влак и към Местре. Оставяме багажа и към гарата, от там отново на влака и към Верона. И точно тогава, защо не, решава да се изсипе порой. Пристигнахме към 1-2 часа следобед и от гарата поехме само направо… :) Тук е мястото да спомена, че не си бяхме направили никакъв план за тези 72 часа, които имахме всичко на всичко. Предварително бяхме решили да го караме на интуиция. Нямахме карта, нямахме гид, не знаехме кое трябва да се види, кое може да се пропусне, всъщност… не знаехме нищо. Дори си спомням, че бях забравила за къщата на Жулиета във Верона. И преди съм го казвала- не обичам бягането от една точка до друга. Обичам да имам времето да усетя един град. Да се разхождам спокойно, без да мисля какво (евентуално) пропускам. Защото снимки на забележителности много. И…?

Разходката във Верона продължи около 3 часа (колкото, всъщност, имахме и във Венеция all in all) и ни отведе до въпросната къща, стената пред която е много по-интересна, и до Арена ди Верона. На стената не написах име. Написах пожелание. Молба, ако предпочитате. Към съдбата.

Обратно на влака и към Местре. Там ни чакаше отваряне на бутилка бяло вино с химикал, споделяне на впечатления, мечти за утрешния ден и… осъзнаването, че след като единият фотоапарат, с който бяхме , се счупи във Верона, другият е (почти) без батерия. Да…забавно. Повод да се върнем отново, казахме си по-късно.

Събота. Подобно на Париж, Венеция се свързва с любов. И както не веднъж съм казвала това за първия, тази първа асоциация ограбва от очарованието на тези места, когато си там сам. Но пък е толкова красиво (във Венеция) и пълно с народ, че поне аз… хм, май забравих за всякакви асоциации и прочие.

Венеция е къси тесни улички, свързани с малки мостчета, преминаващи гондоли, магазинчета за маски и тълпи туристи.Поне тази Венеция, която успяхме да видим за около три-четири часа. И тук вървяхме единствено по интуиция (следването на табелите е по-объркващо) и имахме само две задължителни точки: площада Сан Марко и…а, да, това не е точно точка…да се качим на гондола. Останалото отново бе въпрос на импровизация.

За късмет попаднахме на най-готиния гондолджия ever ever! От онези super-sexy-cool момчета :)) А самото преживяване…. самото преживяване беше приказка. Не може да се опише. Поне на мен не ми стигат думите. Спомена все още е супер жив и мога за секунди да затворя очи и да се пренеса в гондолата, носена по тесни тесни канали, измежду стари къщи, напомнящи за…романтика и един друг свят. Свят на кавалери и дами. Може и в обратен ред.

А Сан Марко… Сан Марко беше като картина. Не, по-хубаво, защото бе истина. Един от онези моменти , в които спираш, и времето с теб, и се ощипваш, за да провериш дали не сънуваш…Дишаш с пълни гърди и се усмихваш. Благодариш. Чувстваш се толкова, толкова щастлив…

Тук отварям скоба. При първото ми връщане от Варшава (XII. 2007) донесох плакат на някаква двойка, които се целуват на този площад в мрачен и дъждовен следобед. И го залепих на стената в стаята си. И си мислех… кога ли, ако, ще посетя Венеция… С всички приказки за гондоли и гълъби…? Ето, че можело. Затварям скобата.

Някъде преди или след Сан Марко минахме и покрай витрината на едно от онези магазинчета, в което мога да прекарам часове. Буквално.

Пътешествието приключи със сладко капучино на същия площад в някакво страхотно кафене, което по-късно прочетохме, било сред must-see. Имаше моменти, в които дори и не говорихме. Само гледахме към хората, площада, всичко… Гледахме и не вярвахме. Че сме там. Благодарение единствено на себе си. Защото, когато ти липсват вълшебства в живота, винаги можеш сам да станеш вълшебник и да си създаваш магия…

След три часа във Венеция бяхме напът към хотела, от там към летището. Като ударихне чертата се оказа, че от 72 часа, 6 сме обикаляли. По три във Венеция и три във Верона. Останалото сме прекарали по спирки, влакове, автобуси и т.н. И по-добре, защото се получи супер. От само себе си. Така стават най-хубавите неща, знаете.

***

В този (опит за) пътепис няма да откриете информация, която да ви помогне с ориентацията за Венеция и Верона. Единственото, което ви съветвам е да предпочетете да спите в Местре пред Венеция. Останалото… ех, останалото са детайли.

8 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. tutankhamon661 said, on 28 януари 2011 at 21:02

    Красиво е. Завиждам ти.

  2. sara said, on 28 януари 2011 at 22:30

    zaradi tazi istoriq … ot 2 4asa se rovq v wizz air :D za bileti za veneciq :D

  3. xunap said, on 29 януари 2011 at 16:49

    Прекарах почти два месеца в Италия и ми е леко разочарование. Никога не успях да осъзная каквто толкова й харесвате. Може би защото не съм бил като турист там, знам ли… Мен ме влече севера, от Германия на север. Мисля, че ще си изкарам много добре в Скандинавия. Но нямам приятни спомени от Италия, може би Сиена ми хареса, май заради това че не е толкова претъпкана с туристи. Описанията за любов и магия, с които изобилстват подобни текстове са ми напълно чужди. Нито любов видях кой знае колко, нито пък магия. Най-дразнещото е, че човек не може да спи отвън извън къмпинг. Та идеята ми е, че изобщо не разбирам подобни възторжени коментари. Предпочитам да ми разкажеш за някоя, поне една историческа постройка, и за това какви неща са станали с нея. Или да си се завряла в някой музей, много приятно ми стана в музея на науката във Флоренция например. Но това си е вече до характер, който каквото го влече.

  4. apieceofme said, on 29 януари 2011 at 19:54

    … както казах- и аз не видях тази любов, която споменавам, но с това я свързвам. Може би ако прекарам 2 месеца там също ще спра. Но това ми е останало като чувство след романтични американски филми с действие в Италия :))

    А музеи обичам, разбира се, но нямаше време за тях… Този път.

  5. Ondine said, on 11 февруари 2011 at 17:22

    Чудничко е,следващия път и в двореца на Дожите влез ;) Там е едно от най-вълшебните места на Венеция.Поздрави!

  6. apieceofme said, on 11 февруари 2011 at 17:23

    Обезателно :)) * Записано! *

  7. xunap said, on 15 февруари 2011 at 18:19

    Хах, как искрено си признаваш за внушението от американските филми. Много мило! А очаквах бурна дискусия и вадене на аргументи… :)

  8. apieceofme said, on 15 февруари 2011 at 18:28

    Ще ми се да вярвам, че съм минала възрастта с бурните дискусии :)) (Ако е въпрос на възраст, разбира се).


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: