Бързай бавно

17 септември

Posted in stories by Мария Василева on 12 октомври 2010

*Снимка от тук.*

Задната дясна гума на форда изскочи от въртенето и колата се застопори в калта без да има възможност да се върне обратно в движението. С изключение на нея и смачканата предница, нямаше други поражения. Двама непознати мъже и помогнаха да излезе от колата.

Първа пристигна линейката, малко след нея и пожарната, последвана от полицейска кола. От стреса и дъжда трепереше. (Повече от стреса.) Прегледаха я набързо, премериха и кръвното, дадоха и одеало и и казаха да чака. Последен дойде паяка, който отнесе колата.

Когато я попитаха как точно бе изгубила контрол над колата, се оправда с мократа настилка и неопитността, въпреки че умееше да кара по-добре от повечето мъже, но това те не го знаеха. Истината бе, че се връщаше от работа- недоспала, преуморена, с главобилие. Краят на летния сезон наближаваше, с него и предела на силите и.

***

Имаше нещо много иронично в цялата история. Цял живот се бе питала какво ли е да се сблъскаш със смъртта, а сега не знаеше как да реагира и чувстваше като на автопилот. Не знаеше знак за какво е тази катастрофа, нито каква промяна трябва да предприеме в живота си. А такива събития винаги са начало на нещо. Като подарен шанс за втори, по-добър живот.

Дадоха и почивен ден, който прекара затворена в апартамента като сянка без глас и тяло. В късния следобед излезе на въздух и пое в посока към близкия мол. По пътя видя някакво квартално магазинче с разни китайски и индийски стоки и влезе да разгледа.

Погледът и бързо се спря върху едни малки дървени кутийки, на всяка от които имаше ръчно изписана дума– надежда, здраве, мечти, любов, приятелство, а като я преплъзнеш, прочиташ останалото от изречението. За да разберете за колко малка кутийка става въпрос, може би и пръстен не би се побрал вътре. Избра една, върху която пишеше „Обичам те…“, а като я преплъзнеш се появява надпис „… с цялото си сърце“.

Това е. Успя да разчете знаците. Нямаше на кого да я подари в момента, но я купи , за да и напомня, че именно в любовта (от която всячески бягаше) се крие смисълът на всичко. Плати и я прибра грижливо във вътрешното джобче на дамската си чанта. Обеща си да я подари на първия човек, в който се влюби.

Денят бе 17 септември, 2007 година.

***

Дарина помнеше всичко все едно се бе случило вчера, а не преди три години. Всеки детайл от онази септемврийска вечер изплаваше съвсем ясно, за да и припомни защо отиваше да се види с него, може би за последен път…

Подготовката течеше от сутринта- маникюр , фризьор, посещение при шивачката за последни поправки по роклята и разтъпкване на новите обувки. Толкова високи, че глезените и трепереха на тях, но щеше да търпи, защото освен елегантност и придаваха самочувствие. А ако искаше тази вечер да излъчва нещо, то не бе толкова сексапил, колкото самоувереност. Знаеше, че това би го впечатлило повече.

Вървеше бавно, спокойно, с едва доловима усмивка. Харесваше се. Роклята и заспа- черна, с едно рамо и голяма тюлена пандела. В ръцете си носеше чанта от естествена кожа и червена торбичка за подарък. Вътре имаше рамка за снимки, дървената кутийка и картичка, спомен от някое от пътуванията и в чужбина. Имаше навика да купува неща за-в-бъдеще. В кутийката бе сложила четирилистна детелина за късмет, спомен от времето, когато вярваше в глухарчета, падащи звезди и сбъдване на желания. Картичката стоеше надписана от около седем-осем месеца и дори самата тя вече не бе сигурна какво пише в нея, но знаеше, че е за Него. Това го помнеше. И или трябваше да изхвърли всичко, или да му ги подари.

Да, беше си обещала това да стане, когато поиска да каже някому „обичам те“ и е сигурна, че този някого ще и отвърне със същото (вместо с „и аз“??!), но се наложи лека промяна. Не, че сега не го обичаше, но беше друго. Той също бе друг. Тя самата нямаше нищо общо с преди. Обичаше го както се обича някой, който ти е помогнал да бъдеш това, което ти е отреденено да бъдеш. Нито повече, нито по-малко.

***

Спря. Червен светофар. Скоро ще е в ресторанта, точно за началото на празненството. Празненство, за което имаше покана, но на което нямаше да остане.

Светна зелено. Продължи и отново потъна в мисли какво-е-било-и-какво-е-можело-да-бъде.

Спомни си онзи ден, в който се събуди и разбра, че обича. Ей така, както човек констатира какво е времето навън с отваряне на очи и бегъл поглед през прозореца- като най-естественото нещо на света. Спомни си и онзи, другия ден, в който набра номерът му и без да иска постави началото на краят на едно хубаво и ценно, поне за нея, приятелство, което бе започнало преди по-малко от три години. Когато и предложи да се разходят, инстиктивно кимна с глава в знак на съгласие, сякаш щеше да я види през слушалката, но всяка дума изведнъж и бе станала чужда и звучеше като объркано малко дете.

След час вече вървяха с ръце в джобовете, не защото бе студено, а защото сякаш това им носеше сигурност и опора. Тя насила се пошегава с нещо и двамата гръмко се засмяха. Някакъв непознат, който в същия миг минаше покрай тях се спря, погледна ги и каза „Каква двойка само….! Щастливци!“. После се обърна се и продължи по пътя си с чувството, че е направил едно добро.

Тя също се бе обърнала, в неуспешен опит да скрие въздишката си, че уви, това не стига….

След няколко метра му призна. Той не отвърна нищо. И да е, не помнеше.

От тогава до днес не говореха. Не и както бяха свикнали- истински, без да премислят всяка дума и жест. Малко по-малко мълчаливо се съгласиха да прекъснат какъвто и да е контакт. Нямаше смисъл. Както хората казват- половинчатите работи Господ не ги обича, а и понякога просто няма път назад.

С времето се примири и затвори и страницата, и книгата. За последното и помогна мъжа, с който се виждаше отскоро. Същият, от който една сутрин си тръгна без име и без телефон, за да разбере по-късно, че понякога когато човек си тръгва остава за по-дълго. Урок, който упорито отказваше да научи, но явно съдбата най-накрая бе намерила правилната форма, през която да и го предаде.

***

Ето го. Същият ресторант от последната хубава вечер, която прекараха заедно.

Преметна косата си на една страна, увери се, че панделата е на място, усмихна се и влезе.

Поздрави управителят и слезе по витите стълби. Бяха на сепарето в дъното, както и предполагаше.

Той я видя, стана, усмихна се и тръгна към нея.

Преди стълбичките, които деляха масата им от общото помещение, тя се спря.

„Честит рожден ден“, каза, целуна го по бузите, подаде му червената торбичка, и се извини, че няма да може да остане. След разменени две-три изречение от любезност се обърна и тръгна.

Той се зачете се в картичката- „… и да, знам, че животът не е филм, защото ако беше всички тези знаци щяха да имат смисъл. А те нямат.“

Тя поръча такси (вече нямаше нужда да върви, за да диша) и пое към новият пиано бар в града, където приятелят и я очакваше. В ръка стискаше кутийката, която извади в последния момент, докато слизаше по стълбите в ресторанта, защото обещанията са, за да се спазват (нали?) и може би чакането ще си заслужава….

Денят бе 17 септември, 2010 година.

8 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. fjuty said, on 12 октомври 2010 at 13:23

    Браво,
    добро, даже мноого добро…още едно …
    Не спирай…

  2. apieceofme said, on 12 октомври 2010 at 13:27

    Благодаря ти :))) (blush)

  3. Живко said, on 12 октомври 2010 at 21:37

    Харесва ми, звучи сякаш Дарина си е взела поука, краят е хубав, до колкото това е възможно. :-)

    Блогът със снимките е страхотен, мисля утре цял ден да го разглеждам през работно време.

  4. apieceofme said, on 12 октомври 2010 at 23:15

    Силно се надявам да си прав за поуката :))) * И приятни минути утре с ФБ страничката. Върви супер с чаша силно кафе в ранната утрин или късния следобед :))*

  5. noops said, on 18 октомври 2010 at 17:58

    имах чувството, че разкразваш моята история

  6. apieceofme said, on 19 октомври 2010 at 10:07

    хубаво е, когато откриваме парченца от себе си в чужди истории, които са и наши, преживени, понякога и изплакани…

    поне аз много обичам да се намирам из чужди думи…

  7. Aneliya said, on 17 ноември 2010 at 21:44

    Животът ни „блъска“, за да паднем остро назад, да се ударим жестоко, за да ни изпита, а след това идва възходът :) Поуката няма да е еднопосочна. Тя има следствия, ще засегне както Дарина, така след време и него. Виждам в теб щастието на порасналото момиче, което гради, макар пътят да е неотъпкан. Обичам те такава, каквато си :) Създаваш ми усмивка, снощи цяла вечер :Р
    Прегръщам те, мило!

  8. […] (наистина го знам, уви.) […]


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: