Бързай бавно

… опора

Posted in stories by Мария Василева on 7 септември 2010

докато проверявах накъде да поема
застанала пред онова голямото табло
което се сменя на всеки няколко секунди
(точно като по филмите
но не това от снимката)
една жена плачеше с глас
докато мъжа и гледаше уморено встрани
защото сигурно не знаеше какво да и каже
или защото вече и го беше казал
и нямаше смисъл да го повтаря отново и отново
защото думите не винаги помагат
защото такава мъка може да предизвика една-единствена новина
а ако е тя, връщане назад няма,
и да повтаряш „всичко ще се оправи“
е лъжа

на поредната смяна на часове и имена
когато оставях таблото след себе си
жената се свлече на земята
мъжа и продължаваше да стои и да гледа
а аз се питах
дали летищата са видели повече сълзи на радост
или повече на мъка.

и не знам защо
(дано не съм права)
си мисля, че е второто
(тъй рядко си позволяваме да заплачем от радост)
докато истинската болка не ни дава право на избор
освен да се свлечем
и да се молим, когато това стане, до нас да има човек
който да е като стълб, на който да се опрем…

4 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. Здравко said, on 7 септември 2010 at 21:31

    Мисля, че по равно… от едната страна изпраща и плачат от мъка, а от другата посрещат и плачат от радост ;)
    В контекста на темата – всеки край е възможност за ново начало…. винаги.

  2. Aneliya said, on 8 септември 2010 at 2:12

    Мъката е необятна сила, която се стоварва безмилостно в сърцето, където няма място за успокоения от лекомислен вид. Летищата може бе биха се превърнали в подземен морски свят, ако ги погледнем малко по-сюрреалистично. Когато плачем много, с цялото си същество, в един момент сълзите спират от умора, изтощение. Чувстваш се сякаш си се изправил срещу света и си толкова мъничък в това огромно пространство, поглъща те с мащабност. Отнема ти онази мъничка частичка живот – човека до теб. Толкова мъничка, а всъщност – целия ти свят. Раздялата е болка, временна или константна, тя руши. Летищата са видели много повече сълзи от мъка…

  3. apieceofme said, on 8 септември 2010 at 13:46

    @Анелия: съгласна съм с всяка дума….

  4. Яна said, on 8 септември 2010 at 20:29

    Винаги подобни места са ми носели някаква необяснима емоция. Обичам пътуванията, но само моите. И то със завръщане. Летищата, гарите, такситата, автогарите… всички тези места пред които се случват толкова много истории, имам чувството че ако можеха да говорят, щяха да разказват безкрайно дълго. Сълзите от щастие там са рядкост. Аз самата един или два пъти не съм успявала да си сдържа емоциите на такива места. Просто понякога не знаеш дали заминаването ще завърши със завръщане..


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: