… навик

„Знаеш ли кое му е най-лошото на това да пътуваш винаги сам?“– попита ме Емре и продължи без да чака отговор. „В началото е малко дискомфортно, но с времето свикваш… Да пътуваш, да се храниш, да спиш самНе само свикваш, а започва и да ти харесва и изведнъж ставаш зависим от този си живот и свободата, която върви с него. Това е най-лошото. И когато ти се наложи да споделиш почивката си с друг, се чувстваш неудобно…“

„Знам“, отговорих.

11 thoughts on “… навик

  1. Тея изводи не трябва ли да ги правиш след време, когато вече няма да можеш да избираш между пътуване сам или с компания?

  2. Има някои неща, които, след като биват прочетени остават впечатление, което не можеш да забравиш. Особено ако това е огледално отражение на самия ТИ, пренесено чрез думи…

  3. Радвам се…although…може би по-добре такива чувства/мисли/впечатления да са далеч от нас… поне на възрастта на която сме… (Hugs)

  4. самотата и свободата в днешно време май са ръка за ръка.
    Мария, не знам дали си гледала Ïnto the wild, но ако не си – задължътелен е :)

  5. „ама свободата не е самотно действе/състояние !“
    Мм, с това не съм много съгласна. Свободата е едно от тези състояния, които най-често те обрича на самота. Или пък другият вариант е още по-често срещан – трябва да си сам, за да си свободен. В първия случай свободата е вид състояние на духа, следване на желания, начин на мислене и т.н. Това ни състояние обаче, често не бива разбрано от другите(дори близки за нас хора) и в един момент се оказва, че сме сами. Във втория случай самотата от самото начало е наложителна, ако говорим за свободата да следваме целите и мечтите си. Когато се засилиш към нещо, което следваш с голям ентусиазъм, ти отдаваш цялото си внимание и енергия към достигането му. В този случай, ако има някой до теб започва да страда от липсата на вниманието ти, на грижите и обичта и в един момент пак ще се окажеш сам.
    Постът обаче, аз го разбирам по друг начин. Предполагам, защото всеки свързва написаното със себе си. Аз виждам самотата като някаква първоначална принуда, превърната на един по-късен етап в навик. А навиците се впиват така в нас, че след време, когато осъзнаваме вредата им, става изключително трудно да ги преодолеем. И сами се обричаме на самота. Не ни харесва, но и не можем да се борим с това състояние. Предполагам, че това е най-сложното – да водиш война със себе си. Но пък поне не е невъзможно, нали?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s