Бързай бавно

Кукла

Posted in stories by Мария Василева on 18 март 2010

Снимка тук. Музика тук.

„Искам пак да те видя.“

Мълчание.

Думите му увисват като протрита стара риза на ръждясъл простор някъде из нищото…

Тя свежда глава, обръща гръб, заглежда се в нищото (същото нищо от горния ред) и се прави, че не го чува.

„Много искам…Разбери.“

„Не, не искаш…. Аз съм кукла, не знаеш ли? На теб ти трябва сърце…“

Той я моли да повтори и пак не разбира…

„Но…“

„Няма но… Върви си. Уморена съм.“

Оставя я. Тя гледа след него… Иска да почувства нещо, да се затича, да го спре… Но не може.

Защото няма сили.

Вече не.

И защото е друг.

А тя е уморена.

Така уморена…

От твърде много липса, твърде много съвпадения, твърде много сълзи и твърде малко теб.

***

Котка и мишка. На това си играем. Като децата. Защо не можем и да (се) обичаме като тях?

***

И ние вече сме нищо.

***

Когато си тръгвах,
не знаех,
че изоставям
сърцето си.

Не знаех,
че после
няма да има
какво да боли.[…]

Десислава Потоцка.

2 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. slideworld said, on 22 март 2010 at 18:17

    Добре е научен човек да се самосъжалява. А не е нужно.
    Не тъжи , а се радвай. ;)

  2. apieceofme said, on 23 март 2010 at 10:45

    О, не, далеч съм от самосъжалението :))) Грешно впечатление явно оставя историята.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: