Бързай бавно

На село- без да броя минутите до следващия „автобус за земята“…

Posted in day by day by Мария Василева on 27 юни 2008

Ако се загледате внимателно в снимката, ще различите фигурата на човек ;-) Не, не съм аз. Аз само виках „слеееез!“, „внимавай!!!“ и т.н., но всичко беше като глас в пустиня.

(Мисля, че ще бъда много строга майка, точно такава, каквато не исках, когато бях малка. Btw дали по-големите сестри и братя стават по-добри , съответно, майки и бащи, или просто им е малко по-лесно в началото?)

Прекарах два дни (почти) в гората.
Сред много много много зелено.

Майка премести костенурка от средата на пътя, за да не я блъсне кола.
Татко помогна на изгубен таралеж да тръгне отново по тревата.
Сестра ми я виждате какво прави :D
Аз играх с двете кучета, които не ме бяха забравили :)) и най-накрая се запознах с … *дръжте се*… Маруся, Неделчо и Пенчо.

Мислих си как човек често получава това, което иска, във време, когато не толкова, че вече не го иска, но не може да му се нарадва напълно…

Като бяхме малки и прекарвахме летата на село, бяхме единствени без никакви домашни животни. (Котките и кучето не се броят.)

Децата се оплакваха от това, че трябва да помагат на бабите си и дядовците си, ние се молихме я за зайче, на което да подаваме морковче, я за козичка, която да водим да пасе, както Хайди. Нищо, че така и не заобичахме дом. мляко, дом. сирене и другите домашни нещица. Майка все ни се караше, че не знаем какво да ядем и ни обясняваше кое и защо било по-полезно, но уви, без успех. Ние, обаче, искахме животни. Да има :)

Сега стана тя каквато стана :D Имаме цели три!!! (имаме = дядо има :))

Но пък нашето семейство не става за собственик на домашни животни.

“Нормалните хора” отглеждат домашни животни “или за панаира, или за зимата”. Съжалявам, но това е тъжната истина.

Ние (=доизменената първоначална идея на дядо) ги отглеждаме, за да им се радваме, а после ги подаряваме, защото не можем…сещате се…

Затова и това е вторият път за 21 години, които помня, да имаме друго животно освен споменатите куче и котка :) Тогава пак го подарихме, а всички още помнят името (и).

Сега сигурно се питате какъв ли дявол ме кара да пиша тия редове…
Причината е едно от уж хубавите женски списания, и няколко реда, които трябва да са писани на границата межди реално и забавно, но на мен не ми харесаха.

„На всяко градско момиче поне веднъж му се случва да напусне своята планета и да попадне на село. […] И да броите минутите до следващия автобус за земята. Ние ще ви чакаме там. „

Вярно е, че описаната картинка по между тези изречения не бе много весела и е далече от мястото, където аз бях, но все пак…

Смятам се за градско момиче- отраснала съм и живея в (както се казва накратко) СЦЧ.
Но никога не съм изпитвала проблем (още по-малкото ужас) да вляза в „типична селска къща“, където липсват много от условията, без които ние (уж) не можем и ден.
Възхищавам се на много от т.нар. „селяни“ – хората, които стават по първи петли и не си почиват най-малкото до 9-10 вечерта. Я животни, я градина, я бустан- винаги правят нещо. Свикнали са на такъв труд, който ние „градските“ можем и за ден да не издържим.

В моите очи тези хора са много по-близо до Природата, от там до Бог.
Знаят много и са видели много. Разказват от първо лице.

Интересно е да попаднеш сред тях.

Не чакайте автобуса за земята, а се наслаждавайте на преживяването.
Аз винаги научавам нещо ново…

А и там лъха свобода, знаете ли?

6 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. Nikola said, on 27 юни 2008 at 15:08

    Хубав пост.. искам и аз малко в дивото ама кой ме пита :)

  2. niki said, on 27 юни 2008 at 15:40

    хубаво си прекарала. а таралежът много красив :))

  3. Selene said, on 27 юни 2008 at 18:16

    Прекрасен пост. Благородно завиждам. И моята баба има къща на село, но съм ходила няколко пъти през живота си – и къщата е стара, и баба, та не я поддържа. И е пълно с бълхи. И май е рухнала половината. И никой нищо не прави по въпроса, та не сме ходили от много години. А когато ходихме, получавах алергия от многото котки в двора. Но като изключим алергията – беше прекрасно. Едни от най-хубавите ми спомени. Точно това усещане за свобода. И огромното количество зеленина. И планината. Ех…

  4. Иван said, on 29 юни 2008 at 10:00

    Мдам, друго си е сред природата. Добре дошла със закъснение ;-)

  5. apieceofme said, on 29 юни 2008 at 10:08

    Скоро ще звънкам за кафе, обещавам :))

  6. Иван said, on 29 юни 2008 at 13:36

    Надявам се. Само за протокола, местонахождението ни е варненско :-P


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: