Бързай бавно

„Защото накрая Любовта, която получаваме е равна на тази, която сме дали…“

Posted in personal by Мария Василева on 12 май 2008

За известно време не вървях сама. Следваше ме сянката на едно чуждо, изгубено, търсещо Аз.
По-чуждо за себе си, отколкото за мен.

До днес.

Така и не си позволих да го почувствам истински близък… Така, както той чувстваше мен.

Обичаше да ме гледа в очите. Казваше, че понякога е хубаво само да си стоиш и да се вглеждаш в Другия. Въпреки това никога не успя ме види, да ме почувства, да ме опознае. А аз го прочетох за миг… И дори се опитах да го пренапиша… Да, знам, че не е хубаво да се опитваш да променяш Другите. Знам. Но така да не обичам черното и сивото! Така да не харесвам тъгата! Нима няма промяна за по-добро?

В началото всички ми казваха “недей, недей, той не е за теб, той е всичко, което ти не си.” Прави бяха. Но пък имаше сърце… И трябваше да продължа. Исках да му подаря от моята Любов към Хората и към Живота. Прие.

През по-голямата част от времето се чувствах все едно съм хванала малко дете за ръката и му откривам Света. Цветовете…

Понякога, за много много кратко и винаги малко преди раздялата, го допусках с една идея по-близо до мен. Беше му достатъчно. Сияеше.

Колко малко му е нужно на човек да се почувства Щастлив, да се почувства Някой за Някого.

В очите му се четеше Обожание.
В погледа му се лутаха въпроси. Останали така и неизказани… Не успях да се преборя с неувереността му.

За него бях мечта. В повечето случаи напразно идеализирана. А точно от това се боях, точно това не исках… Съгласяваше се с всичко. Бях като сламка за удавник. Отговорност, която никога не съм искала. Очаквания, които не мога да оправдая.

Чувствах го по-близък, когато го нямаше.

Вече е късно.
Вече съм сама.
Вече няма “Ние”.

Не съм тъжна. Няма сълзи. Не боли.
Мълчаливо сбогуване със съвсем ама съвсем мъничка частица от мен. Въпреки, че без нея никога няма да бъда цяла. Но аз отдавна и не съм…

Чувство на тягост. Усещаш, че нещо си отива. Не можеш да го спреш. А и не искаш. И въпреки всичко и заради всичко, нещо в теб се съпротивлява…

Не успя да открие Ключа. Или аз така и не му позволих…

Защо сърцето не се подчинява на заповеди?

***
Лятна вечер. Малко преди полунощ. Самотна разходка в тих американски квартал. Сред непознати. В тъмното. Капки, стичащи се по лицето, без да вали. Вик. Нечут…

Тогава нещо в мен се пречупи. От тогава няма и следа “от най-романтичното момиче”…
А може би в онази нощ то просто порастна…

Изгубих се за Голямата Вечна Любов. Онази, за която все пишех и все търсех и все мечтаех и все чаках.

Отказах се. А отначало ми се струваше шега… И перспективата беше различна. Изкуствено стеснена. Не е вярно, че същестува само един избор- да чувстваш или да не чувстваш. Може да избереш и пътя по средата. Много по-възнаграждаваш, а накрая може и да те отведе там където винаги си искал… „Може“ не означава „ще“, затова и не трябва да се подхожда с подобна нагласа. Но пък приютява в себе си последната надежда…

Тогава, обаче, се открих за Любовта към Другите. Близки и (не)познати. По нов начин. Някакси изместих фокуса от себе си…

Обещах си да се грижа за чужди сърца. До колкото мога и винаги, когато мога. С моето така или иначе не постигнах успех, а глупаво безсмислено упорство не би ме завело никъде.

И не съжалявам. Нито за секунда.

От онази вечер всичко е така различно. По-щастлива съм и по-пълна с Любов от когато и да е било преди.

Раздавам Любов на семейството ми, на приятелите ми, на хора, до които по един или друг начин съм се докоснала. И успявам да ги направя по-щастливи. Вярвате или не. И получавам толкова много благодарност и признателност насреща, че съм се питала защо ми е било нужно да чакам толкова дълго…

Сигурно ви звучи глупаво, смешно, нереално…

Може и да е измислица…

Може и да се самозалъгвам…

Факт е, че около мен има повече усмивки…

Факт е, че отдавна не чакам и не търся…

***
“Защото накрая Любовта, която получаваме е равна на тази, която сме дали”

***

Тениска, спомен от лятото…

***

***

А си мислех, че съм забравила да пиша. Лично…

***

А той сега се усмихва повече, говори повече, вижда и в розово и чете книги за Щастието…

4 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. Vesko Angelov said, on 13 май 2008 at 11:03

    Красиво ;) и малко тъжно…

  2. Светла said, on 14 май 2008 at 18:29

    Една илюзия по-малко,
    нали така е по-добре!
    една илюзия по-малко
    и всеки ще те разбере!
    Ти поумня сърце,
    отлично!
    Една илюзия по-малко…
    Сърцето нищо не отвръща…
    Сърцето иска да умре.

    Този стих на Германов ми се лепна като светкавична асоциация с импресията ти.
    Приятно ми бе да намина.

  3. apieceofme said, on 14 май 2008 at 21:35

    *останах без думи*

    Благодаря за стиха и много усмивки :)

  4. […] Защото накрая Любовта, която получаваме е равна на таз… […]


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: