Щастието като (НЕ)преходно състояние

Чували ли сте приказката “Днес си щастлив, утре не, но това си е нормално… Живот!” ? А съгласни ли сте? Аз лично не (въпреки, че съм я използвала, признавам- действа особено много като успокоително при тежки случаи…) и ми омръзна да слушам и нея, и незавършени изречения от типа на :”Ще съм щастлив/а когато…” (дойде Утре, отслабна с …кг, си намеря приятел/ка, Той/Тя се върне, разполагам с повече пари, вляза в университет, заживея самостоятелно и т.н.)

Обаче, Щастието не може и не зависи от едно единствено обстоятелство…Или си щастлив, или не. Всеки ден. И това зависи само от нас- от теб и от мен. Щастието е състояние, на което, предполагам (и се надявам), може да се научиш. Въпрос на гледна точка, на ценности, мироглед и т.н.

Ето какво АЗ разбирам под Щастие. То не се изразява в това да бъдеш винаги усмихнат, доволен и с искри на радост в очите. Би било хубаво (естествено : ) ), но си мисля, че е невъзможно и доста наивно. По една или друга причина в живота на всеки от нас настъпват моменти в които нещо не върви. Но тогава не трябва да си казваме, че няма вечно щастие, че всичко хубаво си има край и, че е нормално днес да сме щастливи, утре не и така. По-скоро предпочитам нещо от типа на :”Днес може да съм по-малко щастлив от вчера, но утре пък ще бъда по-щастлив”. Това е като “днес съм добър, утре- лош”. Не става. Или едното, или другото.

Щастие е да имаш очи, които забелязват всички хубави неща, с които си заобиколен и прекрасните хора, станали част от живота ти; сърце да ги оцениш и да благодариш за тях; сили, за да се справяш с препятствията, с които (неизбежно) ще се сблъскаш… Щастие е да се научиш да помниш моментите, в които сякаш не си стъпвал/а по земята, и да забравиш онези, в които си бил тъжен, недоволен, обезсърчен…Щастие е да живееш в настоящето, вместо в миналото. Щастие е да си поплачеш, но после с усмивка да изтриеш сълзите и да продължиш по пътя. Напред и нагоре.

Щастие е да погледнеш човекът, в който си се превърнал и да го харесаш. А ние сме това, което сме благодарение не само на „+“ мигове в нашия живот, а и на „-„…

Щастието е в нас. Знам, че не съм открила Америка и, че по тази тема са изписани не един и два реда, но за себе си…за себе си го осъзнах едва вчера. Факт. Преди бяха просто думи…чужди и далечни. Предполагам, че това е (поредната) фаза по пътя на порастването (респективно помъдряването). Не знам колко дълго ще продължи, но се надявам да намеря начин да живея така, че във всеки момент когато ме попитат “Щастлива ли си?” да се усмихна и да отговоря :”Да, много”.

Днес съм щастлива…въпреки нещата, което трябваше да направя, но не съм; въпреки, че съм сама; въпреки…всичко и всички. :)
Пожелавам и на вас много щастие. Всеки ден и във всеки момент. Ако вече сте открили какво ви прави щастливи, поздравления : ) Ако не сте- намерете своите “извори” на щастие и ги задръжте. Колкото можете по-дълго…
Защото Щастието е непреходно състояние и зависи само от нас. ;-)

15 thoughts on “Щастието като (НЕ)преходно състояние

  1. Като мъничко пламъче гореше в дебрите на човешките души.
    Но много малко от тях му позволяваха да се разгори . А то искаше да ги обхване целите
    и те да горят с него (Щастието) , но хората не му вярват и не искат то да се разгаря в тах.
    Те се страхуват и предпочитат да са вечно недоволстващи и очакващи , отколкото да
    горят със собствените си мечти и успехи .
    „Днес е добре ама , нали не се знае утре… “ – Любима поговорка на повечето хора.

  2. Това преди поговорката е много точно казано… Както се казва :“ нямаш представа колко си прав“ ;-)
    10х :)

  3. Звучи… хубаво.
    Но принципно много неща звучат хубаво и е по-лесно да кажем „да, вярно е“, но много по-трудно е всеки един ден да си налагаме да действаме според тези неща, хъм?
    Поздрави ;)

  4. Ооо, само ако знаеш колко съм съгласна :) Ако има нещо, което повтарям супер често, това е, че на думи всичко изглежда много по-лесно, ама като ти дойде на главата…Обаче е хубаво да опитваме :) И пак, и пак, и пак

  5. Всичко е трудно . Най – вече това което сме ние.
    Това значи да се бориш със себе си. Малко хора ги възпитават
    от малки да се стремят към щастие. Повечето им дават
    само житейски примери за това колко е трудно.
    И как е без мислено да упорстват на живота.
    А от там тръгва първо проблема , малко са тези които имат
    късмет и все да им е весело . Не – не за тези които имат
    всички материални благинки , на тях им е в повечето пъти дори
    по – трудно , няма дори за какво да се борят , ако ще за хляба.
    Така , че живота си е борба със себе си най – вече и по – малко , със
    заобикалящата те среда. Показва колко ще дадеш от себе си за
    благинките или ще се отстояваш.

  6. Хм… Една учителка ни беше казала веднъж, че човек показва какъв е наистина, когато е сам (в смисал не самотен, а сам). Това като лирично отклонение.
    Иначе, да, борбата със себе си е най-трудна… Но пък и всяка малка победа по нейния път е най-сладка.
    Мисля си, че е най-трудна, защото трябва сами да се мотивираме, сами да си определяме границите, наказанията, поощренията… Сами трябва да се стараем да си откриваме грешките.
    И най-важното…другите можем и да успяваме понякога да излъжем, но не и себе си.

  7. Твоята учителка е била интелигентна жена ;)
    Не обичам да пускам коментари от типа на „адски си права“, но в случая ще наруша този си навик.
    адски си права!
    Впрочем, иска ми се да пита… има ли в края на пътя едно паволионче, където сядаш да си починеш и да обмислиш досегашния си живот, а до теб дими купичка чай?
    Сещам се за една реплика на Тери пРатчет.
    „Сега какво, животът ми ще мине пред очите ми?
    „НЕ, ТОВА, КОЕТО ОПИСА ТИ, СЕ НАРИЧА ЖИВЕЕНЕ. ТО ВЕЧЕ ТЕ СПОЛЕТЯ.“.

  8. Хм… :) Това с павилиончето е хубава идея. Предполагам за всеки е различно, според вкусовете му (някой вместо чайче може да искат нещо по hard ;-) ) но да си имаш едно такова местенце звучи доста добре.
    Колкото за Пратчет… започвам да съжалявам, че все още не съм чела нито една книжка, а в последно време в доста блогове присъства. Съвет с коя да започна? :)

  9. Ами, зависи. Аз лично препоръчвам винаги „Жътварят“.
    Друга серия, препоръчвам ти „СТРАЖАТА“
    Принципно книгите му за Смърт и Стражата са неговите най-добри. После се нареждат Вещиците, и някъде съвсем в края се бута и Ринсуинд, колкото да не мине без него.
    Макар че ако искаш самостоятелна книга, препоръчвам ти „Малки богове“, има много в нея. Както страхотни лафове:
    „И Тогава Великия Бог Ом Заговори Брута:
    “ – Псссст!“.“
    Има и много неща, които те карат да се замислиш.
    Има интересни въпроси, които задава, на някои самия той отговаря, на други, оставя сам да си блъскаш главата.
    Изобщо, препоръчвам ти тази книга първо.
    Е и Адамс, есетсвено ;) Тези двамата обичам да ги чета паралелно, имат интересни стилове и се получава котина комбинация между типичния британски хумор на Пратчет и интересната логика на Адамс. :)
    Стига толкова с чаршафа.
    Препоръчвам Малки богове.
    :)

  10. :) Подобно на Ванката тази сесия и на мен ми взе здравето и съм се отдала на пълен релакс…Дори от вкъщи рядко излизам. Книжки, филми, спане и хапване. Но скоро ще поправя отсъствието, обещавам ;-)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s