Бързай бавно

Имаме ли право да се чувстваме нещастни?

Posted in Question marks by Мария Василева on 4 септември 2006

Днес разговарях с човек в инвалидна количка… Търсеше апартамент в приятен комлекс, но с асансьор. Последният път когато се сблъсках с подобно изискване бе с една доста „закръглена“ англичанка- не и се изкачвало по стълбите и бе придружено от втора молба- за хранителен магазин в близост до сградата.

Несъзнателно направих аналог между двата случая и това ме накара да се замисля- за жената асансьора бе каприз. За мъжа- необходимост. Спомних си и нещо от вчера…

Обядвах в приятен ресторант, близо до морето, и се наслаждавах на слънцето, което ме огряваше на фона на хубави, макар и тъжни, леко позабравени балади. Погледът ми меланхолично се рееше в пространството и тогава я видях… На съседна на нашата маса обядваше жена с физически недъг, описанието на който е по-добре да ви спестя…Настроението ми си отиде на секундата. Единственият въпрос, който възникна в съзнанието ми, бе :“Имам ли право да се чувствам нещастна?“.

Мога да виждам, да чувам, да говоря, да мисля, да вървя.Всъщност, благодаря на Господ, всичките ми приятели и познати могат да се похвалят със същите неща.

И все пак се оплакваме- понякога, защото сме се скарали с родителите си (забравили за тези, които нямат такива!!!), понякога, защото се чувстваме самотни (без да осъзнаваме, че „не можем да накараме някого да ни обича, а можем единствено да се оставим да бъдем обичани“), понякога, защото…

Имаме покрив над главите си. Имаме какво да ядем. Имаме възможността да учим. Имаме шанса да живеем в мирна и (до някаква степен) цивилизована страна.

Може би трябва да си го повтаряме всеки ден…

7 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. Иван said, on 5 септември 2006 at 5:39

    НЕ!
    Имало е моменти, в които съм се чувствал съвсем сам, забравен от всички, изигран и какви ли още не глупости. В крайна сметка се оказа, че сам се поставям в тези дупки, нека така да ги нарека. Защото… точно, трябва да гледаш от друг ъгъл. Да бъдеш винаги позитивна, да даваш право на всеки да има свое мнение и решение. И, най-вече, да бъдеш себе си, без да те е грижа за околните ;-)

  2. A piece of me said, on 5 септември 2006 at 7:32

    “Да гледаш от друг ъгъл”…Съгласна съм,ама нали знаеш,че на думи всичко изглежда съвсем простичко и лесно изпълнимо,а като ти дойде до главата…Отиде та се не видя :p Пък и не можеш да отречеш,че аз в 99,9% от времето съм много усмихната и с много настроение,нали? :)

  3. Иван said, on 5 септември 2006 at 10:13

    Да, но все някъде остава този 0,1%, нали? ;-)

  4. A piece of me said, on 5 септември 2006 at 11:01

    Unfortunately

  5. teo said, on 13 юни 2010 at 16:31

    Естествено, че имаш право да се чувстваш нещастна. Дори би трябало да се чувстваш (да си позволяваш да се чувстваш) така, когато нещо те кара да искаш да се чувстваш така. Това няма нищо общо с това дали си позитивна или не, един нещастен човек не е негативен, а просто нещастен.

    Всеки има нужда от нещастни моменти, за да оцени щастието.

    По друг начин казано – ако ти (както и аз) не бихме имали правото да сме нещастни, зашото можеме да виждаме, чуваме, говорим, мислим и вървим, а единствените легитимни причини за нещастие биха били липсата на някоя от горните ни способности, то хората, на които наистина им липсва някоя от тях, би трябвало или биха имали правото да са нещастни винаги???

    Всеки има правото да е нещстен, както и щастлив, когато си поиска. Това е част от приемането на хората с увреждания като равни.

    Менторът ми беше в инвалидна количка от 6-ти клас и мен също много ме вълнуваха тези въпроси в началото: Как би трябвало да се държа пред него? Мога ли да казвам, че ми е кофти заради времето примерно? Как да се отнасям към увреждането му? Да му предлагам ли помощ за всичко? Какво си тръгнала да се разтройваш заради еди какво си, нали можеш да ходиш…

    С времето той сам отговори на тези въпроси. Нещото, от което хората с увреждания най-вече имат нужда, е разбиране, че са като нас. Че не са нещастни заради увреждането си, а поради куп други причини също, също като теб. И много по-добре се чувстват, ако бъдат приети като хора със същите душевни грижи като всички нас, а не като няой, който сигурно се чувства много кофти почти през цялото време, защото еди както си. Виж това: http://www.ted.com/talks/aimee_mullins_the_opportunity_of_adversity.html

    Това по никакъв начин не трябва да се приема като умаложаване на болката и неудобствата свързани с увреждането, а като напомняне че със или без инвалидна количка или нещо друго, всички имаме равни „емоционални права“.

    Увлякох се малко, но темата ме вълнува просто.

  6. apieceofme said, on 13 юни 2010 at 18:46

    Благодаря ти за коментара! Не бях погледнала на въпроса от тази му страна и имаш право.

    Предполагам, че когато съм писала поста главната ми идея по-скоро е била, че трябва по-рядко да се ядосваме за глупости :) Иначе си прав за всичко.

    А Aimee е… нямам думи. Когато преди години гледах първото и клипче в ТЕД, не можех да повярвам, че може да има човек с такъв дух…

  7. teo said, on 15 юни 2010 at 20:25

    *права

    иначе в този смисъл и ти си права за всичко, просто те разбрах по-общо и генерализирано :) И Aimee е наистина невероятна и много вдъхновяваща ;)


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: