Бързай бавно

It was about time…

Posted in personal by Мария Василева on 3 септември 2006

Отдавна го беше решила. Трудно намираше смелост да прави иначе съвсем обикновени нещица, но ставаше ли въпрос за чувства нищо не можеше да я спре. Не беше от хората, които смятат, че любовта идва сама. Напротив. Търсеше я и се бореше за нея. Не можеше да се похвали с големи резултати, но се успокояваше, че за разлика от други поне опитва, а не наблюдава пасивно отстрани. Зададеше ли си въпрос, искаше отговор, не догадки…

Измина около година (а може би и повече) през която така и не се появи удобен случай. Естествено, реши сама да си го създаде. Даде си обещание и месец срок, за да го изпълни. Всеки ден трябваше да прави по нещо различно, нещо добро или нещо, което досега я е плашило. Тук бе важен предварително замисления (уж като стимул за щури идеи, уж като най-голямото предизвикателство) резервен план, който, досещате се, в крайна сметка бе нейната цел. Така се стигна до днес. Пътуваше си за вкъщи. Не се чувстваше добре. Съжаляваше, че е още рано и няма да може да се наслади на залеза, а бе сигурна, че щом го зърне ще и мине. Изведнъж осъзна колко много мънички „предизвикателства“ бе пропуснала днес. Ядоса се и тогава се сети за Него. Спомни си, че 3 е свещено число, а е и неделя. Това и се струваше не само достатъчно, но дори като „знак от съдбата“, който може да и донесе късмет. Извади телефона си и започна да пише. Съдържанието отдавна бе известно. Дали от пътя, или пък не, ръцете и трепереха. Направи повече грешки от броя на думите в съобщението. Съобрази да пише по неговия начин: вместо 6-sh, вместо 4-ch. Дори за секунда не се поколеба дали да го изпрати. Стана толкова бързо, че докато се осъзнае получаваше отчет- „доставен“. Бе сигурна, че няма да и отговори, но…непозната мелодия и sms. Натъжи се. Не бе отказ, а въпрос. За разлика от нея, едно малко глупаче, Той не и бе запазил номера. Отговори му. Сигурно минаха 1-2 минути, а на нея и се стореха часове. Получи отговор. Засмя се. Втори доуточнителен sms. Отговори и на него. Тишина. Явно беше, че и е писъл само защото не знаеше коя е или не искаше да си спомни. Усмихна се и завървя с по-бодра крачка. Корема я свиваше, ръцете продължаваха да треперят, пулса бе ускорен.

Беше настъпил края на една агония. „It was about time“, помисли си. Този израз и допадеше особено много, защото сякаш съдържаше повече въздишки и повече укор, отколкото нашенското „Време беше“. Летеше в пространството на спомените. Природата и беше направила подарък-детайлна и дълготрайна памет. Искаше да отрони поне една сълза. Ей така, от уважение към „Любовта“. След като не успя погледна от друг ъгъл на нещата и реши, че една усмивка е много по-хубав край. Самозалъгваше се, тъй като винаги е предпочитала истински и достоен край, а не като в „тъп американски филм“. Осъзна се, но тогава пък реши, че не е много сигурна за истинността на своята история и може да си позволи измислен завършек.

Прибра се доволна. И прекрачила прага чак тогава осъзна, че всичко е игра. Запита се защо и бе нужен този театър на мисли. Искаше да се скрие, но нямаше къде, освен зад думите. Защото Тя всъщност не беше Тя. Тя този път бях Аз…

Tagged with:

7 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. Иван said, on 5 септември 2006 at 5:43

    Не си ли гледала романтични комедии?! Приказки?! Любовта идва сама, поне според тях, истинската любов. Ти търсиш решение на проблем, обвързаност, която, в повечето случаи, не се различава относително много от „самостоятелното“ съществуване. Пак помисли – какво искаш? – Да подсетиш някого коя си?

  2. A piece of me said, on 5 септември 2006 at 7:32

    Романтични комедии…хм,даже ги обожавах по едно време обаче после ми казаха,че “гледам много филми,че всичко е кино,измислица;реалността е друга;в живота подобни истории нямало”.Приказки…и тях обожавах;даже повече от сладникавите комедийки,които винаги завършваха с “happy end”.Но за тях една приятелка ме светна “абе Миме,тези приказки не са от нашето време;писани са за едно друго което е много далечно (+различно) на нашето”.Какво остана?Идвала сама…Да,да,говори си :p Относно търсенето,искането-НЕ! вече не искам нищо,не търся нищо,не чакам нищо и никого.Хубавото на това състояние на “нищо”-то е,че животът стана съвсем простичък и day by day времето си лети :)

  3. Иван said, on 5 септември 2006 at 10:14

    Както сама каза, само на думи, обаче ;-)

  4. A piece of me said, on 5 септември 2006 at 11:01

    Или само за кратко :)

  5. slideworld said, on 16 февруари 2007 at 13:27

    Там където е имало силни чувства е ясно , че ще продължава да тлее и в последствие. Но уви … само в единия (най-често) . Затова човек по претръпва за жалост с времето и несполуките. А боли и никога не се връща. Колко пъти се сещам за дадено момиче , но знам , че няма втори път и това е гадно – това с смс-ите само веднъж го направих и си беше грешка поне за мен. Смятам , че човек трябва си устоява своето. Но новите неща идват така , че толкова месеца след като е писана статията може би вече са се променили.

  6. apieceofme said, on 16 февруари 2007 at 15:32

    Надявам се да са се променили…но все пак мисля, че никога не можеш да изтриеш напълно някого от съзнанието си…

  7. […] след като написах това, разбрах, че съм […]


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: