Дом

Али Макбийл. Епизодът, в който купи голямата, празна, стара къща и внесе една закачалка за палта. За да стане къщата дом. Тъгата и изведнъж стана по-мека, самотата и по-поносима. Защото дом, това означава – приятел, който е винаги на твоя страна. Който умее да те прегръща, така че времето да спре; който пази смеха и сълзите ти; който те харесва всякак; който те закриля.

***

Докато четях последния брой на СВЕМА си мислех за разликата между дом и вкъщи.

Вкъщи е било всяко едно място, в което съм живяла, било то хотелска стая за ден. И преди съм го казвала – нямам дума квартира в речника си, защото тя слага разстояние между човека и пространството. Разстояние, което пречи да го почувстваш твое, да ти е удобно и уютно. Да се срещнете.

Домът, обаче, сякаш е нещо съвсем различно и не е непременно свързано с физическото; не винаги можеш да го докоснеш.

Дом, например, за мен е Бургас. Не толкова вкъщи, колкото улиците на града, шумът на морето, събраните спомени. Вярвам, че Бургас винаги ще остане такъв, привилегия на местата, в които сме били деца.

Варна, обратно, беше дом. До един студен януарски следобед, който заличи всичко преди него и остави солен послевкус, но не на море. Никой не обича да се връща там, където го е боляло. Затова и от тогава досега почти не съм се завръщала, а завърна ли се, винаги е януари.

Варшава и Познан чувствам като стаи в един по-голям дом – Полша. Без да съм оставяла сърцето си там, което често помага да почувстваш един град като дом, Полша ми е много любима. Чувствам се на място по улиците и, спокойна да бъда себе си.

София е изключение от градовете, в които съм живяла. Тук имам дом, но той не е града (колкото и да обичам София), а е онова физическо пространство, което почувствах свое от мига, в който го видях и измечтах. Дом, който винаги е с отворени врати за приятели и е най-любимото ми място за събиране на смисъл. Дом, в който е семейството ми, а това значи – сърцето ми.

***
Почти цялото лято изкарах на гости у дома или там, където съм израснала, там, където са родителите ми. Но ако е дом, то можеш ли да бъдеш едновременно гост и домакин? Не мисля.

Домът би трябвало да е място, което носи твоя отпечатък, твоята енергия, да е повече твой и по-малко чужд. Е ли тогава домът на родителите ни наш дом?

Струва ми се, че не е или ако е, то е за малко. Едно преходно пространство, което ни е приютило и което сме заобичали такова, каквото е.

А домът, мисля си, се създава, не се наследява.

***

Дом са още сърцата на хората, които са ми важни.

Сутрините, които посрещам, обърната към себе си.

Музика, която ме прегръща.

Морето рано сутрин и планината, видяна отвисоко.

***

Дом са думите, които ме създават.

32


Септември, казват, бил тридесет дневно сбогуване с лятото. Фина настройка за есента и живота такъв, какъвто е – с графиците, с работата, с грижите. Лятото е пауза в живота ни на възрастни; есента натиска копчето за (ре)старт.

Неусетно заживяваме в един ритъм с природата и всеки разговор започва или завършва с времето. Развиваме чувствителност към всеки градус промяна в температурата, забелязваме всяко паднало листо, изпъваме вратове към слънцето в опит да съхраним топлината му.

Вниманието ни е еднакво изострено навън и навътре. Изравяме обещанията, давани на всяко първо число, понеделник или друго, изтупваме ги от праха, избираме онези, които можем още да спасим, пардон, сбъднем. 

Септември изпълва сърцата ни по равно с ентусиазъм от има още време и с носталгия дали и животът ни няма да премине така бързо  като всяко лято…?

***

Родена съм в последния ден на септември. Ден тридесети. Винаги ми е звучало кръгло, завършено, тежко. Винаги съм го мислела като ден, в който трябва да знам “а сега накъде?”. Въпрос, който те връща при основата-  кой съм аз? какви съм ги свършил досега? какво ми е важно? Мисля си дали този тип равносметки са причината много хора да не си празнуват рожденните дни. Но дали празнуваш или не, въпросите са тук и винаги ще бъдат.

***

Последните ми рожденни дни си правиха компания със страха, че закъснявам за най-важното, най-смисленото. Абсолютното клише без това по някакъв начин да прави захапката му по-мека. Имах нужда от ролята на майка не като нещо, което да ме погълне, а като нещо, без което ще изгубя всичко друго, което съм или искам. Днес, в първия си рожден ден като майка, не забравям да си напомня, че да бъда майка е само една от ролите ми. Вярвам, че децата ни имат нужда най-вече от добри примери, а моите са все пълнокръвни, следват сърцата си, съжителстват със здравословна доза егоизъм и бягат от крайностите. И все пак, през последната ми лична година, съм изцяло посветена на сина си. Защото има време, и време, и едно от важните наши е сега. 

Майчинството (ме) учи на много и все в движение.Учи ме на приемане без желание за контрол и налагане. Наблюдаваш, разбираш, подаваш ръка. Учи ме да чакам. Едно различно, съзидателно търпение. Когато си около малко дете, още повече бебе, интуитивно вярваш, че знаеш по-добре от него от какво има нужда или че винаги си добре дошъл в света му. Това очакване, обаче, е свързано с нашите желания да се чувстваме важни, нужни. А те, децата, бебета също, могат и опознават света и сами и това е ок. Учи ме на повишено внимание към всяка свободна минута. Когато ги има, минутите, ги посвещавам предимно на четене (повече) и писане (по-малко). Вярвам, че всичко друго може да почака и нищо друго не е така важно, както да си подарявам време за мен. Да помня, че съществувам и извън ролята на майка. Знам, че спокойното и щастливото ми Аз ме прави по-добра майка от изрядния дом или домашната храна. Разбира се, това е пряко свързано с отговора на въпроса “Коя съм аз?” и приоритетността на ролите, които съм си избрала. За вас може друго да е ценно. Учи ме още на любопитство, извън повърхността. Когато някой ми даде съвет, че нещо е вредно/полезно, питам защо? кой го казва? 
И най-важното, учи ме да бъда най-добрата версия на себе си, без право на извинения. Децата са мощен мотиватор да бъдем повече.

Днес, на 32, вярвам, че съм по-спокойна, по-уверена, по-сбъдната, по-цяла.

Хубаво е.

12 години самоанализа

“Writing is a form of therapy; sometimes I wonder how all those who do not write, compose, or paint can manage to escape the madness, melancholia, the panic and fear which is inherent in a human situation.” (Graham Greene, Ways of Escape)

12 години списване на блог днес.

Не споделяне, а дълбаене. Търсене. 

Отворено писмо към себе си.

12 години самоанализа. 

***

Спомням си думите на приятелка, която ми разказваше рамката на групата си за споделяне на личен опит и как в началото темпото е бавно, защото “да нямаш бариери и да разказваш лични неща пред непознати с лекота, е симптом сам по себе си.”

Тогава си помислих за блога и плод на каква нужда е Чуждите да ме познават по-добре от Своите?

***

Всяка година мислите ми на този ден са колкото различни, толкова и близки. Едно,обаче, остава непроменено – голямото благодаряе в сърцето за всяка дума и за всяка среща, които блогът ми е подарил.

И на вас благодаря, че въпреки паузите, въпреки промените в темите, повечето книги и по-малкото аз, продължавате да се отбивате. Хубаво е. 

П.П. И честит септември! <3 

Красива бременна жена в метрото*

“Животът без музика”, Людмила Миндова

Опитвам се да си спомня дали съм виждала бременна жена, чийто външен вид ме е отблъснал. Опитвам се, но не мога. Виждала съм лошо облечени жени- според фигурата, протокола, възрастта, сезона или най-прозаичното – погрешно съчетание на цветове и материи, но не мога да си спомня и една бременна жена, която да ме е накарала да погледна настрани.

И преди моята бременност, а още повече сега, големия корем буди у мен единствено усмивка, придружена с тиха молитва наум, от една (раждала) жена към друга – „дано всичко бъде наред“.

Имах късмета да се радвам на лека, спокойна и красива бременност, която си личеше от първите дни, но не през дрехите или килограмите, а в очите. Колеги и приятели, които не знаеха за новината, ме питаха деликатно „ти да не си…?“. Щастието да чакаш дете трудно може да се скрие, а откровено казано, не мисля, че трябва.

Да, интимно е, но тялото ни се променя видимо и това, което можем да направим е да си носим корема с кеф и високо вдигната глава. А това, знаете ли, не е лека задача, защото често бременната жена е красива в очите на Другите, но не и в нейните. И целта на тези недолюбвани фотосесии рядко е демонстративна и „пошла“, а по-скоро е напомняне „ти си красива!“.

Напомняне, от което бременната жена има нужда особено много, когато тялото започне да натежава и боли, лицето е подпухнало, а очите издават поредната безсънна нощ. Тогава вместо да се затворим у дома и да си го пазим за нас този корем, ние като едни истински „мъжки момичета“ (хич не го харесвам този израз) сме навън и отмятаме задача след задача. Защото животът с и без нашия корем си тече и не е до искане да го променяме или не. До напасване е- ние към живота/обществото/работата/университета, не обратното. А навън, между другото, е страшно. Страшни са не бременните с прилепналите клинове (най-удобното нещо през бременността!), а липсата на такт и грижа у околните.

Когато пуснаха значките за бременни в метрото, признавам, много се смях. На кой му е нужна значка като си има корем? Да, ама не. На никой не му пука за бременните жени. Не им пука в градския транспорт, на опашка в магазина или пред лабораторията за поредното вземане на кръв. Седиш и си чакаш като пич не, а като „мъжко момиче“, да ти дойде реда преди да ти е премаляло. Може би единственият път, в който съм плакала с големи, тежки сълзи по време на бременността ми, бе една зимна утрин в 111, на път от Младост 4 към НБУ, с корем, който можеше да заблуди, че утре ще раждам, и не само никой не ми направи място, а всички дружно ме блъскаха в опит да направим още малко място, а после още малко, и още малко…

С тези думи, г-жо Шекерова, искам да ви кажа, че чалгата в обществото ни не е в късите поли на бременните (които така и не съм виждала), а в отсъствието на малките жестове на човечност, които в едни други страни са норма и ежедневие, а при нас- изключение. Чалгата е в бизнеса с бременността, в някои лекари, които те карат да се чувстваш като на поточна линия, дори когато си плащаш, в раждането с грижите преди-и-след, които за много майки вместо магия, са кошмар, който се опитват да забравят. И бременността преди да е на промоция, е на сървайвър мод.

И още нещо. Младите (пардон, модерните) майки днес много четат, много могат и много знаят. Истина е, защото винаги е било така и така трябва да бъде.

П.П. Жалко е, че списание като „Eva“ си позволява такава статия, още повече от редактор. Имаше време, когато чаках с нетърпение всеки брой в търсене на себе си и израстването ми от момиче в жена. От години съм го заменила с Amica, но от време на време му давах втори, трети шанс и т.н. Незаслужено, уви.

П.П.2 Заглавието е от стихосбирката на Людмила Миндова, „Животът без музика“.

„Пътувам себе си“, Юлия Кръстева

Книга – интервю. Докато я четях си мислех за връзката структура – съдържание и как написаното лесно губи от чара си, поставено в грешния формат. Споделеното в това преголямо интервю стига до читателя разпокъсано и едностранчиво, а въпросите не създават усещане за диалог, за разговор, за търсене, а са предварително намислени, сами за себе си. Не помага и фактът, че интервюиращият – Самюел Док – открито и малко натрапчиво показва възхищението си към жената, писателката и психоаналитичката Юлия Кръстева.

Когато посягам към (авто)биографична книга, търся ежедневието, дребните неща и случки, които те оформят и ти позволяват да се разгърнеш. Личното, не публичното. Тук открих повече обща фактология, отколкото спомени, повече анализ на творчеството и, отколкото на нея самата (въпреки вплитането на живия живот в сюжетите на романите и). Липсваше ми още обратната връзка- как хората около Юлия Кръстева я виждат. 

Иначе, както във филма, от всяка дума е ясно, че във фокус е една жена със силно присъствие, любопитна към света, пълна с енергия за сътворяване. Мислеща, търсеща, можеща. Усещането ми е, че веднъж стъпила във Франция, Юлия Кръстева е будила интерес не само като чужденката, която обича да чете и провокира с идеите си, но и като красивото остроумно момиче – комбинация, която винаги помага и ти проправя път към правилните хора.

Силно се надявам в бъдеще да излезе друга, по-задълбочена книга за живота и творчеството и, защото легендата за момичето, което отива във Франция с 5 долара, а по-късно се нарежда сред най-големите мислители на ХХ век, вълнува.

„… женствеността обхваща майчината свързаност без фрустрация и чувство за вина.“

„Юношата е едновременно вярващ и нихилист. Ние всички сме юноши, когато сме влюбени.“

„В научното изследване най-важно е да поемеш върху себе си напрегнатото усилие на зараждащата се концепция.“ (Хегел)

„Да страдаш от самота е лош знак: винаги съм страдал единствено в множеството.“ (Ницше)

„Филип ми помогна да преоткрия своето тяло, неговото, сливането и разделянето, мощта на живота и на празнотата. А това не е малко.“

„… писането задейства, канализира и успокоява енергията, но не ме изморява.“

„…какво значи „да бъдеш юноша“? Детето е търсещо, любопитно, нетърпеливо да узнае откъде идват децата. Юношата е вярващ: той непоклатимо вярва, че абсолютното удовлетворение съществува, а също и идеалният любовен обект и съвършеният свят. Тази безспорна увереност, тази вяра му е необходима, за да надмине родителите си, да ги напусне, да направи блестяща кариера или да промени обществото. […] Но затова пък при най-малкия неуспех това търсене на идеал се срутва и поражда болестта на идеалността.

„Кого живея?“, Костас Монтис

Думи, които остават.

„Обикнах те в пълни подробности.“

„Лошото е, че не си отива
онова, което си отиде.“

„Още малко радост и се натъжавам.“

„Към себе си

Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.“