„Гам“, Ерих Мария Ремарк

Когато открих Ремарк, месеци наред не можех да се откъсна от книгите му – Трима другари, Живот назаем, Искрица живот, Нощ в Лисабон, Черния обелискЧетях и се възхищавах на думите му и на това колко добре е разбирал живота, хората, любовта. Тогава още не беше толкова модерен (намиг) и повечето му книги нямаха нови издания, затова обикалях антикварните. В една от тях ми казаха „Трябва да прочетете „Гам“. Това е най-добрата книга на Ремарк, основата. Всички образи, които впоследствие доразвива в следващите си книги, водят началото си там.“ Така започна моето неуспешно търсене на „Гам“, докато миналата година не излезе от печат.

Дали заради високите очаквания, обаче, дали заради различното ми емоционално състояние от времето, когато го открих като автор (вселени назад), дали защото я четях много разпокъсано… не успя да ме грабне.

Вървеше ми бавно, трудно, объркано. А историята е обещаваща- красива жена в търсене на себе си и на любовта :) Търсенето и намирането и минава през различни мъже, всеки от които и носи урок…

Откровено казано не знам дали да ви я препоръчам, но препрочитайки нещата, които са ми направили впечатление, може би след време ще и дам втори шанс.

 

„Знаеше, че бе нужно само едно нещо, за да властваш над останалите – да овладееш самия себе си.“

„Човек бе вечно сам. Дори любовта е вид бягство.“

„Не свършваше ли всяка любов в първичния майчински инстинкт, не беше ли майчинството началото и краят?“

„Човек е способен да преодолее единствено онова, което познава.“

„Да опознаеш означава да се освободиш.“

„Всички западняци задават много въпроси, мълчат прекалено малко и не могат да изчакват. Който може да чака и е готов, ще види резултата.“

„Ливадата е по-силна от дъба. Тя не се пречупва по време на буря, защото я следва.“

„Ще минеш още през много хора, преди да достигнеш до себе си.“

„… Бяха хора, забогатели така бързо, че маниерите им бяха изостанали.“

„Случайността е една от формите на съдбата – може би по-възбуждаща – но за сметка на това неизбежна.“

„- Извисяването не означава ли просто мълчание, но Вие се опитвате да жонглирате с много думи.
– Нали вече казах, че думите са безвредни.
– Все пак често пречат.
– За две хиляди години сме свикнали вече да не им се доверяваме изцяло, особено когато искаме да стигнем до резултатите.“

„По-красиво е да гасиш свещи, отколкото да ги палиш.“

„Това е само картина на съществуването, без наличието на примитивни желания за притежание.“

„… а тишината е винаги повече от шума.“

„Вече не познаваме достопочтенните чувства на своите предци. За тях любовта е била нещо, което носи мириса на тайнство и прикритост, а за нас тя е вихър и битка. Ние само доказваме себе си, затова обичаме сензациите – естествено – но не е ли по-добре така, отколкото да изживяваме забравени чувства, които вече не ни отиват. Темпото ни омагьосва, а не продължителността.“

„Тайната е проста – да остане нагонът анонимен – казвам Ви го съвсем спокойно, защо ме гледате така уплашено- та аз Ви давам равен шанс, след като Ви издавам тайната – опастността се крие в това, което другите смехотворно погрешно наричат любов- нещо те парализира, въздейства ти и това води до загуба – в началото не е буреносна, а леко се промъква, безшумно. Внася инфекцията, а после, когато дойде бурята, човек открива пораженията върху себе си, бунтува се и те поваля – тази изостаналост на артериите, тази непозната чума, тази примамваща манифестация на нагона: любов…“

„Ако човек прекъсне желанието си да притежава, ще му принадлежи цял един свят.“

„… Това е последната. Но тя е същата като останалите. Защо тогава е тази претенциозна дума – последен. В живота последното винаги носи в себе си нотка на трагизъм – началото и края.“

„Изчакваше, защото винаги предимство има изчакващия.“

„Съществуването се подчинява на инстинкта, а не на логиката.“

„… всички по-дълбоки неща имат две лица и само посредствеността е постоянна.“

„… самотата прави нещата прости.“

„Себеотдаването означава смърт, а за да притежаваш, трябва да избягаш.“

„Трагедията не е в резултата, а в нагласата.“

„На преден план изскочи най-простата от всички истини: всичко и винаги е било добро и правилно. Който следва сам себе си, никога не бърка пътя. Който губи сам себе си, никога не бърка пътя. А който открива света, открива и себе си. Който усети себе си, стои над всичко и преминава във вечността. Човек вечно усеща единствено себе си.“

„Векът на психоанализата“

“Words have a magical power. They can bring either the greatest happiness or deepest despair; they can transfer knowledge from teacher to student; words enable the orator to sway his audience and dictate its decisions. Words are capable of arousing the strongest emotions and prompting all men’s actions.”  (Sigmund Freud)

Малко по малко се завръщам към университета и това ме прави истински щастлива. Вярвам, че наученото през последните две години в магистратурата по Психология на развитието и около нея, направи адаптацията ми към ролята на майка много по-лека и ми вдъхна увереност в общуването с Алек.

Вчерашният ден премина под знака на еднодневна конференция „Векът на психоанализата“, събрала много смислени хора и текстове и даваща пространство за диалог между различните школи в психоаналитичната терапия. Тръгнах си още по-нетърпелива за влизането ми в лична анализа и с много бележки, сред които най-важните оставям тук, за да се връщам към тях:

  • не може да се лекува без да се научи нещо ново или терапията, за да бъде терапия, трябва да носи знание;
  • кога започва и кога свършва анализата?
  • има разлика между искане и желание;
  • истината има трансформативна функция;
  • анализата предполага някаква спешност – нещо повече не може да бъде така;
  • има ли пространство между свои и чужди?
  • езикът винаги е езикът на Другия (докога?);
  • нуждата от издължаване за постигане на равнопоставеност във взаимоотношенията;
  • бащината функция е в криза, майката е тази, която поставя граници;
  • за четене: за автобиографичната памет; Айхман в Йерусалим, Репортаж за баналността на злотоСтруктурална антропология;
  • за гледане: Рашомон

Декември като пътуване

декември е вселена, в която търся и намирам смисъл. едновременно ревизия на дните и детокс на сърцето от всичко излишно, всичко, което ме отдалечава от важните ми хора и неща. от щастието да бъдеш.

празнувам го обръщайки се първо към себе си, а след това и към Другите, защото най-добрия подарък, който можем да дадем на близките си е грижата към нас самите, вън и вътре.

тази година имам желанието да споделя моя декември с вас и съм ви намислила по едно писмо за всеки ден от този месец – магия.

ще се радвам да го пропътуваме заедно.

единственото, което е нужно е да ми пишете на chincheva [.] mariya [@] gmail [.] com и да споделите какво е декември за вас.

за мен знаете. вселена.

П.П. не обичам разделенията на мъже vs. жени и всеки е добре дошъл да се включи, но хей, момчета, имайте предвид, че ще е една идея по-момичешко. предупредени сте :) 

“Шери”, Колет

„Ти си вкусил от младостта! Знаеш, че тя не засища, но човек неизменно се връща при нея…“

История за неравна любов, каквото е всяка любов, поместила едно поколение разлика в основите си. Любов, от която всеки черпи повече, отколкото влага и не влага нищо, извън онова, което е – единият младостта, енергията, въодушевлението, другият – опита, грижата, приемането.

Обратно на онова, с което очите повече са свикнали, тук имаме „завършваща благополучно кариерата си куртизанка“, пред прага на своите петдесет, и едно двадесет и пет годишно красиво и разглезено момче „хлапе“. Един за друг двамата влюбени са Нунун (от френски, умалително на дойка) и бебчо. Истинските им имена нямат значение, защото името предполага да виждаш човека в неговата цялост, а любовта тук е построена на функцията, на нуждата. На идеала, също, каквото е Нунун за Шери, злото пеленаче. На опит да спреш времето, какъвто е Шери за Нунун.

Любов, на която в чистия и вид, винаги е отредено само фрагменти време, не и вечност.

Историята се чете на един дъх и въпреки краткостта си създава впечатление, че няма нужда от ни една дума в повече. Чувството за хумор е бонус :) (“…Денят, в който някоя жена ме обикне заради ума ми, ще съм загубен.”)

Дом

Али Макбийл. Епизодът, в който купи голямата, празна, стара къща и внесе една закачалка за палта. За да стане къщата дом. Тъгата и изведнъж стана по-мека, самотата и по-поносима. Защото дом, това означава – приятел, който е винаги на твоя страна. Който умее да те прегръща, така че времето да спре; който пази смеха и сълзите ти; който те харесва всякак; който те закриля.

***

Докато четях последния брой на СВЕМА си мислех за разликата между дом и вкъщи.

Вкъщи е било всяко едно място, в което съм живяла, било то хотелска стая за ден. И преди съм го казвала – нямам дума квартира в речника си, защото тя слага разстояние между човека и пространството. Разстояние, което пречи да го почувстваш твое, да ти е удобно и уютно. Да се срещнете.

Домът, обаче, сякаш е нещо съвсем различно и не е непременно свързано с физическото; не винаги можеш да го докоснеш.

Дом, например, за мен е Бургас. Не толкова вкъщи, колкото улиците на града, шумът на морето, събраните спомени. Вярвам, че Бургас винаги ще остане такъв, привилегия на местата, в които сме били деца.

Варна, обратно, беше дом. До един студен януарски следобед, който заличи всичко преди него и остави солен послевкус, но не на море. Никой не обича да се връща там, където го е боляло. Затова и от тогава досега почти не съм се завръщала, а завърна ли се, винаги е януари.

Варшава и Познан чувствам като стаи в един по-голям дом – Полша. Без да съм оставяла сърцето си там, което често помага да почувстваш един град като дом, Полша ми е много любима. Чувствам се на място по улиците и, спокойна да бъда себе си.

София е изключение от градовете, в които съм живяла. Тук имам дом, но той не е града (колкото и да обичам София), а е онова физическо пространство, което почувствах свое от мига, в който го видях и измечтах. Дом, който винаги е с отворени врати за приятели и е най-любимото ми място за събиране на смисъл. Дом, в който е семейството ми, а това значи – сърцето ми.

***
Почти цялото лято изкарах на гости у дома или там, където съм израснала, там, където са родителите ми. Но ако е дом, то можеш ли да бъдеш едновременно гост и домакин? Не мисля.

Домът би трябвало да е място, което носи твоя отпечатък, твоята енергия, да е повече твой и по-малко чужд. Е ли тогава домът на родителите ни наш дом?

Струва ми се, че не е или ако е, то е за малко. Едно преходно пространство, което ни е приютило и което сме заобичали такова, каквото е.

А домът, мисля си, се създава, не се наследява.

***

Дом са още сърцата на хората, които са ми важни.

Сутрините, които посрещам, обърната към себе си.

Музика, която ме прегръща.

Морето рано сутрин и планината, видяна отвисоко.

***

Дом са думите, които ме създават.

32


Септември, казват, бил тридесет дневно сбогуване с лятото. Фина настройка за есента и живота такъв, какъвто е – с графиците, с работата, с грижите. Лятото е пауза в живота ни на възрастни; есента натиска копчето за (ре)старт.

Неусетно заживяваме в един ритъм с природата и всеки разговор започва или завършва с времето. Развиваме чувствителност към всеки градус промяна в температурата, забелязваме всяко паднало листо, изпъваме вратове към слънцето в опит да съхраним топлината му.

Вниманието ни е еднакво изострено навън и навътре. Изравяме обещанията, давани на всяко първо число, понеделник или друго, изтупваме ги от праха, избираме онези, които можем още да спасим, пардон, сбъднем. 

Септември изпълва сърцата ни по равно с ентусиазъм от има още време и с носталгия дали и животът ни няма да премине така бързо  като всяко лято…?

***

Родена съм в последния ден на септември. Ден тридесети. Винаги ми е звучало кръгло, завършено, тежко. Винаги съм го мислела като ден, в който трябва да знам “а сега накъде?”. Въпрос, който те връща при основата-  кой съм аз? какви съм ги свършил досега? какво ми е важно? Мисля си дали този тип равносметки са причината много хора да не си празнуват рожденните дни. Но дали празнуваш или не, въпросите са тук и винаги ще бъдат.

***

Последните ми рожденни дни си правиха компания със страха, че закъснявам за най-важното, най-смисленото. Абсолютното клише без това по някакъв начин да прави захапката му по-мека. Имах нужда от ролята на майка не като нещо, което да ме погълне, а като нещо, без което ще изгубя всичко друго, което съм или искам. Днес, в първия си рожден ден като майка, не забравям да си напомня, че да бъда майка е само една от ролите ми. Вярвам, че децата ни имат нужда най-вече от добри примери, а моите са все пълнокръвни, следват сърцата си, съжителстват със здравословна доза егоизъм и бягат от крайностите. И все пак, през последната ми лична година, съм изцяло посветена на сина си. Защото има време, и време, и едно от важните наши е сега. 

Майчинството (ме) учи на много и все в движение.Учи ме на приемане без желание за контрол и налагане. Наблюдаваш, разбираш, подаваш ръка. Учи ме да чакам. Едно различно, съзидателно търпение. Когато си около малко дете, още повече бебе, интуитивно вярваш, че знаеш по-добре от него от какво има нужда или че винаги си добре дошъл в света му. Това очакване, обаче, е свързано с нашите желания да се чувстваме важни, нужни. А те, децата, бебета също, могат и опознават света и сами и това е ок. Учи ме на повишено внимание към всяка свободна минута. Когато ги има, минутите, ги посвещавам предимно на четене (повече) и писане (по-малко). Вярвам, че всичко друго може да почака и нищо друго не е така важно, както да си подарявам време за мен. Да помня, че съществувам и извън ролята на майка. Знам, че спокойното и щастливото ми Аз ме прави по-добра майка от изрядния дом или домашната храна. Разбира се, това е пряко свързано с отговора на въпроса “Коя съм аз?” и приоритетността на ролите, които съм си избрала. За вас може друго да е ценно. Учи ме още на любопитство, извън повърхността. Когато някой ми даде съвет, че нещо е вредно/полезно, питам защо? кой го казва? 
И най-важното, учи ме да бъда най-добрата версия на себе си, без право на извинения. Децата са мощен мотиватор да бъдем повече.

Днес, на 32, вярвам, че съм по-спокойна, по-уверена, по-сбъдната, по-цяла.

Хубаво е.

12 години самоанализа

“Writing is a form of therapy; sometimes I wonder how all those who do not write, compose, or paint can manage to escape the madness, melancholia, the panic and fear which is inherent in a human situation.” (Graham Greene, Ways of Escape)

12 години списване на блог днес.

Не споделяне, а дълбаене. Търсене. 

Отворено писмо към себе си.

12 години самоанализа. 

***

Спомням си думите на приятелка, която ми разказваше рамката на групата си за споделяне на личен опит и как в началото темпото е бавно, защото “да нямаш бариери и да разказваш лични неща пред непознати с лекота, е симптом сам по себе си.”

Тогава си помислих за блога и плод на каква нужда е Чуждите да ме познават по-добре от Своите?

***

Всяка година мислите ми на този ден са колкото различни, толкова и близки. Едно,обаче, остава непроменено – голямото благодаряе в сърцето за всяка дума и за всяка среща, които блогът ми е подарил.

И на вас благодаря, че въпреки паузите, въпреки промените в темите, повечето книги и по-малкото аз, продължавате да се отбивате. Хубаво е. 

П.П. И честит септември! <3