„Черно мляко“ – майчинството като мъченичество?

В деня, в който приятелка ми подари „Черно мляко“ на Елиф Шафак с думите „Трябва да я прочетеш!“, друга ми писа „Съжалявам, че я получаваш чак сега.“ И тъй като ми се е случвало да не се вслушам в сходни препоръки за други книги и после в действителност да съжалявам, този път оставих всичко останало и започнах да чета. Още със заглавието интуицията ми беше, че това не е моята книга, или по-точно – не е моят опит или лична история с майчинството нито преди раждането, нито след него, нито в цялата първа и често най-трудна година. Оказах се права.

Книгата е построена като дневник на страховете и неизвестните около големия въпрос в живота на една жена, още повече жена на 30+: искам или не искам да имам деца? Не закъсняват и другите въпроси- „Ако да, кога?“ и „Мога ли да имам и деца, и кариера?“ Не, че това не са важни въпроси, напротив, но не само, че не успях да се свържа с предложените им отговори, но и намирам подхода на авторката към тях истински грешен. Толкова, че ако зависи от мен, ще предупредя колкото се може повече жени „не четете тази книга“ (за което полагам не малко усилия :)).

Въпреки сравнително „оптимистичния“ финал, основната сюжетна линия на книгата е колко страшно и колко трудно е майчинството, колко ограбващо е от време, свобода, избори. Ако все пак някоя майка успее да се справи с тази непосилна задача, то това е по-скоро късмет, изключение, във всички случаи не е нормата. Нормата е, че всичко, свързано с бременност, раждане, кърмене, връщане обратно на работа, и т.н., е предизвикателство. Нормата е секцио, следродилна депресия, невъзможност или проблеми с кърменето, нехаресване, трудности във връзката. Или накратко, майчинствотото е по-близо до мъченичество, от което малко успяват да се спасят. Не, благодаря.

Майчинството е такова, каквото изберете да бъде.* И ако сте използвали разумно деветте месеца подготовка и за раждането, и за това, което предстои след него, шансът да имате прекрасна първа среща с новата ви роля е голям. Но за да се случи това трябва внимателно да си избирате историите и хората, с които се свързвате.

Което ми напомня за една случка от пролетта. Близка приятелка ни дойде на гости от Испания с двете си деца- едното на 10 месеца, другото на две и половина. Един ден сподели, че като пътувала в метрото тук я гледали със съжаление – „Сама жена с две малки деца, че и в градски транспорт. „А, знаеш ли,“ каза, „в Мадрид като ни видят така, че и с кучето, хората се усмихват и казват „Каква весела компания!“. С това не искам да кажа, че майчинството е винаги лесно, забавно, instagrammable. Не е, но може да бъде много по-често такова, отколкото друго. Пожелавам го от сърце на тези, на които им предстои и надявам се стана ясно- не четете тази книга :) .

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

P.S. 1 Изключвам историите за специални деца (в най-хубавия смисъл на думата) и още толкова специални и силни майки (с най-голямото уважение и възхищение, на което съм способна). Сякаш те, които имат най-много право да им е трудно, често са и най-сърдечни, мили и подкрепящи в отношението си към майчинството.

P.S. 2 В текста тук изключвам „половината“ от книгата, а именно- разказите за други жени писателки и как те са се справили с вътрешните си конфликти, защото те също бяха така подбрани, че да подкрепят основната линия за трудно и сложно.

33

(септември)

в ръцете ми септември винаги е бил парче пластелин, на което давам живот според онова, което ми е важно или, по-лошо, онова, което е просто красиво. рядко усещам съпротивление, дори напротив – септември винаги ми дава повече.

тази година, обаче, любимият месец ми се изплъзва. като будистки монах редя пясъчинки, които след това невидима, чужда ръка руши.

нещо се случва.

***
(последната неделя на септември)

септември трябва да е сатвичен, мисля си, докато няколко слънчеви лъча играят по клавиатурата. eдновременно благ и сръчен двигател на прехода от безгрижното, топлото, споделеното, към заетото, студеното, изолиранато. месец, който живее в големите въпроси, в търсенето, в непреходното. обръщане не просто навътре, а нагоре, отвъд егото.

***
(вчера, тридесет(и))

септември е есен. капки дъжд, килим от листа, откраднато слънце. завръщане у дома.

празнувам тихо своите тридесет-и-три. Христовата възраст. нещо в теб умира, друго се ражда, за да пребъде. чувствам мъдростта на годините през списъка с желания и хората, от които имам нужда – онези, които ме правят по-добра и по-силна, които ме връщат в Пътя.

и ако личната ми годината мина под въпроса що е това качество на живот, през тази си пожелавам да намеря смелост да сбъдна отговора. да живея според онова, в което вярвам. да бъда повече действие и по-малко думи. да консумирам по-малко, да ценя повече, да живея по-просто. и да си избирам удоволствия, които не разрушват.

как хубаво звучи, нали?

бъдете здрави и бъдете добри.

***

(днес, първи октомври)

втора чаша с кафе. вместо книга, прехвърлям бележките в notes. за повечето нямам спомен, а уж всички са скорошни, на година-две максимум. живея в заблудата, че нямам време за писане, а явно е друго. какво, обаче?

… август срещу септември

последният ден на август. лято, есен и зима в едно. началото на края. или отваряш шампанско, или хвърляш спасителен пояс на годината. изместваш фокуса от най-важното към по-лесното. а то, Важното, Голямото, е ка̀лено през годините в режим изчакване. толкова, че понякога се питаш дали наистина (ти) е важно. а друг път идеята за сблъсък с хаоса след сбъдване те парализира…

***
краят на август. винаги на море, винаги близо до там, където съм била дете. ако съм била.

този ми е по-труден от други. изправя ме пред истории, които отдавна трябваше да са загубили чара си на онова, към което можеш да се обърнеш всеки път, когато нещо не е О.К.

лекциите в семейната терапия и групата за личен опит през психодрама, едновременно ми дават и взимат. по момичешки наивно вярвах, че няма да е така. че всичко горчиво е предъвкано достатъчен брой пъти, за да не отделя повече сок, но ето, послевкуса от неказаното, неразбраното, неизживяното, пак ме намери.

така ще е, докато продължавам да имам нужда от него.

***

пусни ме да порасна, мамо, казах на сън и всичко си дойде на мястото.

//

първият ден на септември. покой.

всичко е такова, каквото е. или, по-добре, всичко е такова, каквото трябва да е.

септември е сутринта след вечерта, в която си съ-грешил. носи време, покана за действие, избор.

септември гледа напред. там, където Промяната е единствено постижима.

да бъде.

Варшава, 10 години по-късно

Здравей, Варшава,

Дошла съм ти на гости и знаеш ли, вълнувам се все едно ми предстои среща с любим, с когото времето ни е разминало. Едно сладко-горчиво усещане на радост да бъда отново в прегръдките ти и на страх какви сенки ще открия там… А така и не успях да се влюбя тук, знаеш. Но пък се намерих, подредих, пораснах.

Спомням си добре последната ни среща- пак беше август, но не като този, а горещ, лепкав и мъчен. Август, в който никога не съм била по-сама и същевременно, по-спокойна от това. А помежду онзи август и сега, десет години разстояние.

Време, в които те мислех и липсвах както тъжиш по дом, който си напуснал и в който си бил щастлив. (Колко хора могат да се похвалят с такъв?) Питах се как ще ме посрещнеш, дали ще те позная, ще се намеря или ще се изгубя в сърцето ти, пардон, улиците ти. Разигравах наум тази първа наша среща след години все едно се връщам при стара любов, едновременно променена и същата – повече момиче, по-малко жена. Докога?

Разхубавена, така те намерих. Пораснала. По-близо до Запада, нещо, което винаги съм харесвала у теб. Но също и чужда първите три дни, различна следващите. Ти, която беше дом. Всяка стъпка в града бе като deja-vu от друг живот. Ти или аз се бяхме променили повече?

Оставих си време за всичко най-любимо с теб – неделна закуска във Ведел, бавна разходка из Стария град, Шопен неделния следобед в акомпанимент с дъжда. Рутина, която обичах и която ме срещаше с всичко неизказано и несбъднато.

Знаеш ли, Варшава, мисля си, че градовете, които сме обичали в своите двадесет, много приличат на първите ни любови. Когато ги срещнем след години, осъзнаваме, че във Вселената нищо не се губи, но и не се повтаря. Озоваваме се пред един непознат град и един непознат човек. Но въпреки всичко сърцето е в мир. Всяко нещо с времето си, казва. Всяка любов също.

Затова днес си тръгвам без план за връщане. (Но знай, че ако случайността реши друго, ще ми е мило да те видя пак. Винаги.)

И благодаря за уроците,

Мария

*Из архивите на август’17

… действие vs. думи

психодрамата ми е трудна. правя опити да се свържа с действието, но достигам само до думи и потъвам в тях. сама.

***
мислех си, че блога ме е направил устойчива на споделяне, но не е. тук имам контрол – какво да (по)кажа, какво да остане само за мен. там всичко се вижда. всичко!

тялото говори по-ясно от ума. тялото води.

***

чудя се кога съм загубила способността си да рискувам. или да плача. пета среща и ни една сълза…

къде съм ги оставила?

Випасана медитация

за випасана медитация научих случайно, преди година и нещо, през една чудна статия с Вероника.

открих някаква добра магия в картините и, пространство, което шепти „спри се. чуй. виж. за всичко има време.“.

а аз имам нужда това да ми се напомня.

там накратко Вероника споменаваше за десет дневен курс по випасана медитация и от тогава досега, тази идея отлежава в мен.

до снощи, когато бе първия ми опит.

имам чувството, че нищо друго, извън писането, не ми е давало такова усещане за свързаност, осъзнатост, познание.

***

какво щастие е, мислех си, да забавиш темпото, да чуваш, да виждаш, да мислиш, да усещаш.

да бъдеш.

п.п. може да разгледате повече тук. почти съм се решила за курса лятото. 14 дни (благородно) мълчание.