„Как наказва Бог“, Катерина Стойкова-Клемър

Първата книга на Катерина Стойкова- Клемър, която ме достигна. Спечели ме още с предисловието – „Всеки от нас води някакви спорове. Но те са особено трудни, когато са с Бог. И стават още по-трудни, когато Бог ти отвръща с разбиране…“ (Кристин Димитрова)

Как наказва Бог

*
Учи те
да не забелязваш
каквото не искаш
да виждаш.

*
Заставя те
да живееш
с хора
като теб.

*
Не очакваш да дойде
нищо добро.
Не идва.
Чувстваш се облекчен
и малко горд.

(бел. – познавам много такива хора!)

*

Вярвай в каквото искаш
или в каквото можеш.

*

Все още искаш.
Все още ти липсва.
Все още се надяваш.
Все още чакаш онова,
от което си се отказал.

„Птичка на перваза“, Катерина Стойкова

Да умееш да казваш много с малко е изкуство, което Катерина Стойкова владее до съвършенство. Нямам какво друго да добавя освен четете, четете… :)

„Ако не чувстваш нищо, не значи, че не те боли.“

„Ако болката не доведе до смирение, похабил си страданието си.“

„Ако искаш да си цялостен, ще се наложи да приемеш, интегрираш и трансформираш части от себе си, които те карат да се чувстваш некомфортно.“

„Щастието се износва.“

„Нещастен не означава невинен.“

„По-други ни изглеждат нещата, когато не се опитваме да се предпазим от тях.“

„Притесненията идват от неща, които сме обещали на другите. А угризенията се пораждат от обещания към себе си.“

„Изтощава те не правенето, а неправенето на нещата, които са важни за теб.“

„Истината идва със свои собствени усложнения.“

„Преди да успееш да промениш живота си, помири се с него.“

„Ще пожънеш, каквото си посял“ не е задължително да е зловещо предупреждение.“

„Най-трудно за правене е онова, в което не искаш да се провалиш.“

„Повече думи не правят едно стихотворение по-голямо.“

„За да пишеш, имаш нужда повече от кураж, отколкото от време.“

„Крайната цел на писането е прошката.“

„Втора кожа“, Катерина Стойкова

„Как си, Дете?

Където и да съм, нося свой собствен затвор. Ограниченията ми са органични. И опасни. И опасващи. И описващи моето минало като огледало за обратно виждане. Мога да поговоря с някого и да разбера какви са били родителите му, без да питам. И тези, които се занимават с „духовни практики“, и те си личат отдалеч. И тези, които ходят на психотерапия. И тези, които не могат да се справят със себе си, и тези, на които истината им идва в повече.“

„Втора кожа“ боли от първата до последната дума. Страниците и правят анатомия на едно тъжно детство, а детството (винаги) е огледало на живота после. Когато има после.

„Вторият ти бивш съпруг заяви:
Ти си повредена,
и ти каза да.“

Докато я четях си мислех колко лесно се пише за любов и колко трудно за всичко останало. Любовта е … relatable. Можеш да я разбереш, да се свържеш. Или ако не, да си кажеш „какво пък толкова, ще мине“. В повечето случаи, вярвам, любовта буди любопитство и рядко е страшна.

Обратно, насилието плаши. Обикновено никой не иска да има нещо общо с него, защото … хм, какво да го прави? Затова и рядко се говори за него, освен когато е твърде късно. Като (срамна) тайна, добре заровена и никога непотърсена. Дори когато излезе удобен случай да се докоснеш до нея, тайната, добрите намерения бързо се стопяват – като при другарката Паскалева, която попитала Детето „Защо си винаги тъжна?“, но не дочакала отговор.

Мога само да си представям ужасът, „че някой ще прочете това/ и ще види колко струваш“ и да се надявам, че свободата след него е по-голяма. Защото думите имат тази супер сила – да ни пречистват, подреждат, изграждат отново.

В този ред на мисли, Людмила Миндова в СВЕМА пише:

„Втора кожа“ е книга, която изключително успешно показва писането не просто като самоанализ, а като психоаналитична процедура. Тя завръща, така да се каже, психоанализата към нейните дълбоки литературни корени. Припомня, че познанието на душата е познание на езика, отдаденост и скок в бездните на езика.“

Тя е всичко това, и повече. Препоръчвам топло.

Почти навреме

Един от ярките спомени от детството ми е тридесетата годишнина на майка ми. Спомням си я в костюм – завление към света, че вече е пораснала (който не облече повече и по-добре), спомням си скъпия часовник, който получи за подарък, а в последствие съсипа, миейки чиниите с него (все пак не беше толкова пораснала ;-)), спомням си и една целувка с татко, запечатана на снимка, която дълго време беше скрита, но не достатъчно. Била съм на дванадесет, сестра ми- на осем. Майка и татко ни се струваха тоооолкова стари. Стари за купони, за танци, за целувки. Просто… стари.

Миналата година по това време разбрах, че ми предстои най-смисленото пътешествие – девет месеца заедност като никоя друга и после цял живот обич, като никоя друга. През февруари тази година станах майка. На тридесет и една. Почти навреме, ама не съвсем. По моите стандарти и по тези на природата. Обществото днес е с други, по-разтегливи, и може би имах още 3-4 години преди въпросът „кога?“ да натежи. Късметлийка съм, че когато сърцето ми беше готово, тялото откликна. Изпитвам огромно уважение към приятелите ми, които много по-рано са осъзнали желанието си за дете и които е трябвало да се преборят за него, а други още го правят.

Много са възможните отговори на “Защо (чак) сега?” – пътувания, работа, забавления, нежелание да се разделя с живота си такъв, какъвто е. Обществото с неговото „Има време, сега не е като преди“. Тези и още отговори чувам често от други жени около мен. Не знам дали им вярвам.

Вярвам в друго- че след една възраст, да речем двадесет и пет, единственото и най-важно условие за дете е да имаш правилния човек до себе си. Да ти е спокойно в сърцето и в главата. Познавам мъже, които не са готови да бъдат бащи, дори когато тази среща се е осъществила, но не познавам жени, които да не са готови да бъдат майки. (Изключвам онзи малък процент, които знаят, че не искат да имат деца нито днес, нито утре.)

И днес, на празник, който много обичам, на детето, но и на майката, защото вървят ръка за ръка, си мисля, че вместо да приканваме жените да не отлагат раждането, заради кариера (най-честия призив), трябва да говорим само за любов – има ли я, няма ли я. Да дълбаем в „сега не му е времето“, за да разберем кога е?

Защото истината е, че с изкачването по кариерната стълба, намирането на подходящо време за семейство и деца, става по-сложно, не по-лесно. И всички го знаем добре.

А може би греша? Ще ми е интересно да прочета какво мислите по темата, защото е важна.

„Осъзнат живот. Как изгубваме и отново намираме себе си“, Стивън Грос

„Всички скърби могат да се понесат, ако ги поместиш в разказ или разкажеш тяхната история.“ (Карен Бликсен)

Мисля за психоанализата като за пътешествие из думите, като среща на минало с настояще в опит сянката на първото да бъде осъзната и, до колкото е възможно, овладяна. Да не пречи – днес или утре. Без да съм била в лична анализа (все още) знам, че това е дълъг, на моменти тегав процес, който, когато се случва в правилното време и с правилния човек, върви ръка за ръка с промяната. А „промяната е загуба“, както казва д-р Стивън Грос в „Осъзнат живот. Как изгубваме и отново намираме себе си.“ и затова събужда страхове и колебания дали е нужна и ако да, дали сега, а не после. Без нейното безусловно приемане като необходимост, обаче, няма Път, а само застой в удобното, познатото, сигурното. Психоанализата, обратно, ни предизвиква да избягаме от пасивното приемане на „аз съм си такъв, така ми е добре“ и да дълбаем в забравеното, в тайното, неудобното, трудното, за да можем първо да осмислим, а след това и да се освободим от чуждото, което неизбежно носим съм себе си – ситуации, модели на поведение, етикети, които без да си даваме сметка сме включили в иначе нашето „Аз съм“.

„Осъзнат живот“ е именно сбор от личните търсения, изгубвания и намирания, на пациенти на д-р Грос. Голямо майсторство се изисква да избереш правилните сесии с правилните детайли, нищо повече и нищо по-малко, и в един малък отрязък от време да представиш истини, до които пациентите са стигали с години.

Чете се с лекота, защото в повечето истории човек може да открие паралели със своя свят, което винаги действа като наркотик – искаш още, и още. А и малко неща са по-любопитни от това да надникнеш в историите на истински хора, не просто герои в разказ или роман.

Добър помощник в процеса на (само)анализа, оставяйки важни въпроси за размисъл. Препоръчвам топло.

***

С „Осъзнат живот“ се срещнахме в една събота на май, точно преди година. Среща, която винаги ще помня, защото в нея открих поредното парченце от моя личен пъзел. Имах щастието да присъствам на семинара с д-р Грос в деня след премиерата на книгата. Темите на семинара бяха свързани с описанието на клинични случаи и мястото на разказа в психоанализата. Не споделеното по и около книгата, обаче, донесе личният ми урок в този ден, а обсъждането на клиничния случай след това.

Странно е, че от самия случай не помня почти нищо, освен изводът за себе си- че поради някаква причина (тук следва още дълбаене) въпреки, че съм по-голямата сестра, на едно ниво, което бих нарекла „майчината грижа“, всъщност съм избрала ролята на по-малката. На следващия ден след семинара станах леля и въз основа на осъзнатото предния ден си казах „Ето, вече съм готова, сега е мой ред“. Защото още веднъж ще имам подкрепата на сестра ми, която ще е отъпкала пътя и ще носи Отговорите, ще знае кое как, ще ми бъде опора.

Три дни след това „готова съм“ забремянях. И когато миналата седмица в Бургас се разхождахме с майка ми, тя ни представяше така – „голямата с малкия и малката с големия“. Всичко си дойде на място.

Навярно за някои от вас тази история ще прозвучи смешно и всичко това са просто съвпадения, облечени в смисъл, но аз си знам най-добре :)

***

„Когато не можем да разкажем историята си, тя разказва нас – сънуваме тези истории, развиваме симптоми или установяваме, че реагираме по начини, които не разбираме напълно.“

„Обикновено искаме да гледаме на себе си като на добри, така че прехвърляме онези свои качества, които намираме за срамни, върху друг човек или група от хора. […] Като отричаме и проектираме част от себе си върху друг обаче, започваме да гледаме на тези негативни страни като на такива, върху които нямаме контрол.“

„Изпитващите любовни мъки отлагат момента на сравнение между фантазиите си и реалността.“

„Колебаем се, изправени пред промяната, защото промяната е загуба.“

„Бих искал да и кажат, че понякога трябва да скърбим по бъдещето, че много млади двойки имат повече бъдеще, отколкото настояще. Раздялата означава да се откажеш не само от настоящето, но и от бъдещето, за което си мечтал.[…] Но колкото и да е страшно, винаги е по-добре да се изправиш пред реалността, отколкото да не го направиш. […] Психоаналитиците обичат да повтарят, че миналото живее в настоящето. Бъдещето, обаче, също живее в настоящето. […] Бъдещето е фантазия, която оформя настоящето ни.“

„… един подарък може да упражнява контрол, дори да бъде жесток…“

СВЕМА: Дом

СВЕМА е любов на поглед, на допир, на усещане. Най-красивото и най-смисленото българско издание, което е попадало в ръцете ми. Искрено съжалявам, че просъществува така кратко и се надявам не след дълго да го има пак.

***
Ако думите са дом (а те са), любимата ми статия в броя е „Живот на терасата“ от Людмила Миндова за „Втора кожа“ на Катерина Стойкова. Не съм чела по-добро представяне на книга и/или автор.

***

„Празниците са удобно извинение да изчезнеш, никой не те пита защо отиваш някъде, някак се подразбира, че отиваш у дома.“ (Момчил Миланов)

„Вероятно в края на краищата (какъв хубав израз), време и пространство са едно и също, нулева точка, в която няма страдание и раздели, но има дъжд, облаци, птици и музика.“ (Момчил Миланов)

„Харесвам музика, в която има усещане за вечност. Музика, в която мога да си почина, но не в смисъла на chill out, а такава, която ми помага да бъда по-близо до себе си.“ (Аня Лехнер)

„Най-важното за мен е човекът, с когото работя, да бъде много добър слушател и да няма голямо его.“ (Аня Лехнер“

„Примитивната архитектура е възникнала като защита от дъжд, вятър, сняг, студ, но примитивните хора поддържат по-силна връзка с външния свят, където протича по-голямата част от живота им. Съвременната архитектура е мястото, където се случва по-голямата част от живота на съвременния човек, така че това, което архитектът би желал да направи, е да отвори архитектурата, за да даде на сетивата шанс за максимално излагане на външните обстоятелства и по този начин да пресъздаде в настоящето аналогично ниво на единство с природата като това, което нашите прадеди са имали. (Антонина Илиева)

„Но изкуството не съдържа отговори, то- в най-добрата си форма- съдържа възможности.“ (Виктория Драганова)

„Точно както човекът не е завършен и минава от един стадий на живота си в друг, запазвайки вътрешната си същност, истинското „аз“, но променяйки го непрекъснато във времето – с новите места, които обитаваме, винаги се проявява някаква нова част от нас. (разгосори с Надя и Йоши Ямазаки)

„Някак всичко придоби смисъл- когато решихме откъде ще идва светлината, какви отвори ще направим, всичко стана много логично, в хармония.“ (разгосори с Надя и Йоши Ямазаки)

„… представата, че тези деца ще имат нужда от дом, където един ден да оставят кашоните си и да продължат по своя път, надделя над несигурността, над липсата на перспектива и яснота къде да се установим, какво да работим. (Евелина Митева)

„Животът под наем е живот, в който имаш единствено и само себе си. Аз съм моят дом. Аз, където и да съм. Аз, и моето семейство.“ (Евелина Митева)

„…
тук е останало
твойто отсъствие

сядам до него
и му гакя ръката…“

(из „Камъчета“, Марий Росен)

Здравей, Чувство.
Не ти подхождат никакви думи.

Да поседим,
преди да решим?“

(Катерина Стойкова)