„Осъзнат живот. Как изгубваме и отново намираме себе си“, Стивън Грос

„Всички скърби могат да се понесат, ако ги поместиш в разказ или разкажеш тяхната история.“ (Карен Бликсен)

Мисля за психоанализата като за пътешествие из думите, като среща на минало с настояще в опит сянката на първото да бъде осъзната и, до колкото е възможно, овладяна. Да не пречи – днес или утре. Без да съм била в лична анализа (все още) знам, че това е дълъг, на моменти тегав процес, който, когато се случва в правилното време и с правилния човек, върви ръка за ръка с промяната. А „промяната е загуба“, както казва д-р Стивън Грос в „Осъзнат живот. Как изгубваме и отново намираме себе си.“ и затова събужда страхове и колебания дали е нужна и ако да, дали сега, а не после. Без нейното безусловно приемане като необходимост, обаче, няма Път, а само застой в удобното, познатото, сигурното. Психоанализата, обратно, ни предизвиква да избягаме от пасивното приемане на „аз съм си такъв, така ми е добре“ и да дълбаем в забравеното, в тайното, неудобното, трудното, за да можем първо да осмислим, а след това и да се освободим от чуждото, което неизбежно носим съм себе си – ситуации, модели на поведение, етикети, които без да си даваме сметка сме включили в иначе нашето „Аз съм“.

„Осъзнат живот“ е именно сбор от личните търсения, изгубвания и намирания, на пациенти на д-р Грос. Голямо майсторство се изисква да избереш правилните сесии с правилните детайли, нищо повече и нищо по-малко, и в един малък отрязък от време да представиш истини, до които пациентите са стигали с години.

Чете се с лекота, защото в повечето истории човек може да открие паралели със своя свят, което винаги действа като наркотик – искаш още, и още. А и малко неща са по-любопитни от това да надникнеш в историите на истински хора, не просто герои в разказ или роман.

Добър помощник в процеса на (само)анализа, оставяйки важни въпроси за размисъл. Препоръчвам топло.

***

С „Осъзнат живот“ се срещнахме в една събота на май, точно преди година. Среща, която винаги ще помня, защото в нея открих поредното парченце от моя личен пъзел. Имах щастието да присъствам на семинара с д-р Грос в деня след премиерата на книгата. Темите на семинара бяха свързани с описанието на клинични случаи и мястото на разказа в психоанализата. Не споделеното по и около книгата, обаче, донесе личният ми урок в този ден, а обсъждането на клиничния случай след това.

Странно е, че от самия случай не помня почти нищо, освен изводът за себе си- че поради някаква причина (тук следва още дълбаене) въпреки, че съм по-голямата сестра, на едно ниво, което бих нарекла „майчината грижа“, всъщност съм избрала ролята на по-малката. На следващия ден след семинара станах леля и въз основа на осъзнатото предния ден си казах „Ето, вече съм готова, сега е мой ред“. Защото още веднъж ще имам подкрепата на сестра ми, която ще е отъпкала пътя и ще носи Отговорите, ще знае кое как, ще ми бъде опора.

Три дни след това „готова съм“ забремянях. И когато миналата седмица в Бургас се разхождахме с майка ми, тя ни представяше така – „голямата с малкия и малката с големия“. Всичко си дойде на място.

Навярно за някои от вас тази история ще прозвучи смешно и всичко това са просто съвпадения, облечени в смисъл, но аз си знам най-добре :)

***

„Когато не можем да разкажем историята си, тя разказва нас – сънуваме тези истории, развиваме симптоми или установяваме, че реагираме по начини, които не разбираме напълно.“

„Обикновено искаме да гледаме на себе си като на добри, така че прехвърляме онези свои качества, които намираме за срамни, върху друг човек или група от хора. […] Като отричаме и проектираме част от себе си върху друг обаче, започваме да гледаме на тези негативни страни като на такива, върху които нямаме контрол.“

„Изпитващите любовни мъки отлагат момента на сравнение между фантазиите си и реалността.“

„Колебаем се, изправени пред промяната, защото промяната е загуба.“

„Бих искал да и кажат, че понякога трябва да скърбим по бъдещето, че много млади двойки имат повече бъдеще, отколкото настояще. Раздялата означава да се откажеш не само от настоящето, но и от бъдещето, за което си мечтал.[…] Но колкото и да е страшно, винаги е по-добре да се изправиш пред реалността, отколкото да не го направиш. […] Психоаналитиците обичат да повтарят, че миналото живее в настоящето. Бъдещето, обаче, също живее в настоящето. […] Бъдещето е фантазия, която оформя настоящето ни.“

„… един подарък може да упражнява контрол, дори да бъде жесток…“

СВЕМА: Дом

СВЕМА е любов на поглед, на допир, на усещане. Най-красивото и най-смисленото българско издание, което е попадало в ръцете ми. Искрено съжалявам, че просъществува така кратко и се надявам не след дълго да го има пак.

***
Ако думите са дом (а те са), любимата ми статия в броя е „Живот на терасата“ от Людмила Миндова за „Втора кожа“ на Катерина Стойкова. Не съм чела по-добро представяне на книга и/или автор.

***

„Празниците са удобно извинение да изчезнеш, никой не те пита защо отиваш някъде, някак се подразбира, че отиваш у дома.“ (Момчил Миланов)

„Вероятно в края на краищата (какъв хубав израз), време и пространство са едно и също, нулева точка, в която няма страдание и раздели, но има дъжд, облаци, птици и музика.“ (Момчил Миланов)

„Харесвам музика, в която има усещане за вечност. Музика, в която мога да си почина, но не в смисъла на chill out, а такава, която ми помага да бъда по-близо до себе си.“ (Аня Лехнер)

„Най-важното за мен е човекът, с когото работя, да бъде много добър слушател и да няма голямо его.“ (Аня Лехнер“

„Примитивната архитектура е възникнала като защита от дъжд, вятър, сняг, студ, но примитивните хора поддържат по-силна връзка с външния свят, където протича по-голямата част от живота им. Съвременната архитектура е мястото, където се случва по-голямата част от живота на съвременния човек, така че това, което архитектът би желал да направи, е да отвори архитектурата, за да даде на сетивата шанс за максимално излагане на външните обстоятелства и по този начин да пресъздаде в настоящето аналогично ниво на единство с природата като това, което нашите прадеди са имали. (Антонина Илиева)

„Но изкуството не съдържа отговори, то- в най-добрата си форма- съдържа възможности.“ (Виктория Драганова)

„Точно както човекът не е завършен и минава от един стадий на живота си в друг, запазвайки вътрешната си същност, истинското „аз“, но променяйки го непрекъснато във времето – с новите места, които обитаваме, винаги се проявява някаква нова част от нас. (разгосори с Надя и Йоши Ямазаки)

„Някак всичко придоби смисъл- когато решихме откъде ще идва светлината, какви отвори ще направим, всичко стана много логично, в хармония.“ (разгосори с Надя и Йоши Ямазаки)

„… представата, че тези деца ще имат нужда от дом, където един ден да оставят кашоните си и да продължат по своя път, надделя над несигурността, над липсата на перспектива и яснота къде да се установим, какво да работим. (Евелина Митева)

„Животът под наем е живот, в който имаш единствено и само себе си. Аз съм моят дом. Аз, където и да съм. Аз, и моето семейство.“ (Евелина Митева)

„…
тук е останало
твойто отсъствие

сядам до него
и му гакя ръката…“

(из „Камъчета“, Марий Росен)

Здравей, Чувство.
Не ти подхождат никакви думи.

Да поседим,
преди да решим?“

(Катерина Стойкова)

Разговори с гълъби и дъжд …

„… Аз съм много далече от теб.
На една любов разстояние.“

„… Далеч от теб на себе си съм си близка.“

„… Дъждът е с вкус на бъдеща любов.“

„Не съм и предполагала, че ще останеш.
Видях душа ти – на пътешественик.
Направен си от кратки разстояния
между „единствени“ жени. […]“

„… Аз има нужда точно от това –
от мостове, които са прекъснати
и знаци „Няма път назад“…“

Из „Разговори с гълъби и дъжд“ на Радосвета Аврамова

П.П. Продълженение на „Някъде, над покритите на града…“

The Kinfolk Entrepreneur

Малко думи, много снимки и по-скоро смело заглавие за историите, които представя. (Нещо свързано със стартъп и криейтив средата би му отивало повече). Разделението на срещите в три категории (A single vision // The Power of Partnership // Creating a Community) също ми се струва излишно, защото написаното носеше усещане за повторение без значение къде е ситуирана дадена история.

Темата за предприемачеството, в нейната цялост и комплексност, се прокрадва едва в последната част – Tips, която за мен осмисля цялото издание.

Искаше ми се да прочета повече мисли от първо лице, повече случки и уроци, да имам някакъв ориентир за това кой колко е успешен в сравнение с други, които правят същото.

С две думи, очаквах много повече.

„I think naïveté is one of the strongest motivators.“ (Nitzan Cohen)

„Do not undercharge, or undersell. All clients like expensive regardless of whether they can afford it or not.“ (Pum Lefebure on the best piece of business advice she has received.)

„An entrepreneur is the offshoot of an adventurer.“ (Victor Gastou)

„One of the most important things that I think we do well, and this sounds so unglamorous, is knowing how to price a product. Ultimately, a lot of the things that we count as successful, that feel like they have a little bit of magic dust on them – like the fact we can offer a full suite of benefits to our employees, or that the business is profitable, and we don’t have any debt – come down to making the right calculation about what something costs and how to bring it to the market.“ (Gabriel Hendifar)

„Control is a quintessential part of being an entrepreneur.“ (Ronan Bouroullec)

„… in the same way our visions of the future inspire us, they can also start to limit us.“ (Angela Oguntala)

„I associate adrenaline with risk or competition, whereas passion is about endurance and resilience.“ (Frida Escobedo)

„The opposite of leadership isn’t anarchy, it’s plain old management.“ (Bob Chapman)

„Entrepreneurs will go broke trying to buy happiness. I was happy all day Saturday and I got nothing done. Happiness doesn’t drive productivity.“ (Cy Wakeman)

„Drama is emotional waste, and the job of a leader is to eliminate waste through good processes.“ (Cy Wakeman)

„Thinking about leadership without thinking about followership is a fool’s errand.“ (Barbara Kellerman)

„Becoming an entrepreneur means going off on your own and is a declaration of independence.“ (Nora Bouchard)

„I think, generally, in asking for help, people should approach it as a conversation, not simply a question.“ (Nora Bouchard)

Моето първо раждане – мечта

Раждането на дете вероятно е най-голямото вълшебство, което може да се случи в живота на една жена. Случи се и на мен, преди малко повече от месец (йей!), така, както го мечтаех. И понеже докато бях бременна търсех именно такива истории, реших да го разкажа в блога – веднъж за себе си, защото нали блогът е дневник на дните ни, и веднъж за всички, на които им предстои (първо) раждане. Да си го представят кратко и леко и да се доверят на тялото си, защото то знае.

Кратка предистория

Красива и спокойна бременност – това е, което исках и което имах, докато не влязох в осмия месец. В 32-ра седмица ми откриха гестационен диабет, а в 35-36 трима независими един от друг доктора ми казаха, че бебето е много голямо (към 3600 – 3800 гр., месец преди термин), че тазът ми е малък, че пъпната връв е двойно увита („но пък хлабаво“), че и да тръгне естествено раждането, 90% ще завърши със секцио. Единият доктор още в средата на януари ми каза, че ако бях негова пациентка досега да имам дата за секцио. (Терминът ми беше 8-ми февруари). И разбира се, всички повтаряха, че каквото и да става, не трябва да преносвам.

Така целият януари премина в приемане на възможността за план Б. Каква ирония, мислех си, след три курса за подготовка за естествено раждане, да се стигне до планово секцио… Но каквото, такова, важното е аз и бебето да сме добре. За капак, всеки който ми видеше корема, дори един таксиметров шофьор и една 70-80+ годишна жена (сякаш забравила как са раждали по нейно време) ме съветваха да не се мъча и да не го мисля много много.

Три дни преди да родя и по-малко от седмица преди термин, написах на моите акушерки (единствените спокойни с големината на корема ми и цялата ситуация), че ако не родя в неделя или понеделник, искам да запазим дата за секцио на 7-ми или 9-ти.

Нагласата

Въпреки всичко, обаче, идеята за естествено раждане продължаваше да бъде моето нещо. Има още

събрани

Новият брой на Amica и най-вече интервюто с Ума Търман. Любима част – “Родителите са от определящо значение, книгите и атмосферата в дома, хармонията или липсата на такава се попиват от децата. Бележат живота им по-нататък. Затова внимавам как възпитавам трите си деца, какви емоции им създавам. Уча ги да не се привързват към хора, вещи, защото свободата е в изборите и действията. Страхът ни убива. Прави ни малки и зависими. Важно е как се отнасяме към другите, взаимното уважение е в основата на всичко. Най-големият ми урок е, че се научих да си тръгвам от една връзка без угризения. […] Вече си позволявам да бъда разочарована, но не и наранена.”

Stuck in Love – чуден филм за любовта, юношеството, думите, страховете, грешките, прошката. Всички разказани през историите на едно (щастливо?) семейство.

Това видео , но без да забравяме, че е нужна работа и в двете посоки- и на даване, и на искане. Напомни ми за една конференция, в която питаха CEO-то на голяма и успешна компания дали мъжете там получават повече от жените. Отговорът беше „Да.“, а обяснението кратко и ясно – защото си искат повече от самото начало. Lean In на Шерил Сандбърг е много подходяща по темата.

И това, защото е едновременно много красиво и още толкова тъжно.

Кибрит – усещането е все едно си правиш подарък и нямаш идея какво ще откриеш вътре :)

Тортите на Rawlly, скаридите в Marlin, всичко в Hamachi.